автор: radi_radev19441944

гротески



Тази модернизация се наложи по съвсем тривиални причини. Заетостта на професор Н не му позволяваше да отделя достатъчно внимание по отношение на учебния процес при подготовката на възпитаниците на академията, поради което се наложи да конструира специална апаратура, отчитаща автоматично нивото на интелигентност и най- вече допустимия минимум при усвояването на материала, с цел пестене на време.
Самият професор беше виртуоз в програмирането, така че не беше проблем да създаде необходимия програмен продукт, както и проект, касаещ конструкцията на апаратурата. По принцип, тя се състоеше от специален датчик, свързан с компютър и подходяща програма, съдържаща необходимото количество информация относно учебния материал.
Професор Н беше много сериозен човек и се зае с необходимата вещина към изготвянето, програмирането и изпитанието на въпросното устройство, а освен това в отношението си към студентите имаше специфичен подход. Той разговаряше с тях като с равни: съвсем официално, съвсем сериозно, никога не си позволяваше дребни шеги по отношение на тяхната външност или интелигентност; с всички разговаряше на „ Ви „ и изискваше абсолютно уважение. Вместо да каже на съответния студент директно и право в очите: „ Иване, ти хал хабер си нямаш от програмиране с Асемблер и тези микропроцесори ти са пълна мъгла”, той започва от далеч: „ Колега Иванов, вие имате сериозни проблеми с асемблирането, поради което вашият процесор ще зацикли още на първата наносекунда- едно обстоятелство налагащо да се видим пак през септември, през което време аз силно се надявам, че ще съумеете да докажете превъзходството си дори над самия Питър Нортън.”
Общо взето в такъв дух вървяха неговите изявления, но времето все не стигаше и в края на краищата, за да се игнорират всякакви субективни преценки в учебния процес, след сполучливи изпитания бе включена и новата апаратура, която скоро след това студентите нарекоха „ Глупомер”, предвид обстоятелството, че по парадоксален начин отчиташе не нивото на познанията, а обратно- нивото на незнанията.
И така- принципът на „глупомера” се състоеше в следното: информацията, която представя изпитвания студент, се приема от микрофон, вкарва се и се обработва в устройството, подава се на компютър, където след съответната компилация и сравнение с наличната информация, отнасяща се до темата, броят се грешките се отчита, доколко говорещият изобщо е наясно по въпроса. Дори беше предвидена специална скала – подобна на скоростомер, разграфена до десет и часовниковият механизъм отчиташе предела на несъответствията, тоест, колкото по- надясно се отклонява стрелката, толкова повече са грешките в текста. На тази база се отчиташе и предела на незнанията.
И понеже този уред имаше за база не интелектуалното равнище, а равнището на посредственост, терминът „глупомер” се наложи и се оказа доста сполучливо попадение.
Професор Н бързо възприе новата тенденция и с трогателна сериозност се съобразяваше най- вече и преди всичко с данните от апаратурата.
„ Я да видим, колега, какво показва „глупомерът”. О да- нивата на вашите „глупотворения” са твърде високи: клонят към десятката, което означава, драги колега, че ще трябва да се видим пак. Но от друга страна този факт си има своите добри позиции- успокоява го той загрижено- защото е възможно през тази дълга лятна пауза да започнем да тъгуваме един за друг”.
При тази явна съпричастност потърпевшият няма как да остане недоволен. Той почти се радва, че ще има възможност да се види още веднъж със своя скъп наставник.
„ Колежке,- обръща се професорът с подчертана топлота, визирайки деколтето на една дългобедреста блондинка, попаднала по странни стечения на обстоятелствата в компанията на бъдещите компютърни величия, ангажирани с патриотичната задача да разбият монопола на Майкрософт- скъпа колежке, имайки предвид нивото на вашите постижения, твърде се опасявам, че глупомерът би могъл да блокира, поради претоварване. Аз много, много ще бъда щастлив, когато се видим следващата сесия.”
При тези загрижени слова скъпата колежка изпитва неистово желание да се хвърли и разцелува своя скъп ръководител.
И така нататък…
Лекциите, които представяше професор Н бяха също така наситени с въодушевяваща загриженост:
„ И така, драги колежки и колеги,- говореше той с подчертана тържественост- днес ще разгледаме нова тема, касаеща процеса на „обезглупяване” на наличната аудитория, тъй като потенциалът на конкретната посредственост, съобразно данните на „глупомера” и моето скромно мнение, е твърде внушителен. Поради което, дами и господа, аз не се съмнявам, че в края на краищата, като резултат от вашата усилена творческа дейност Бил Гейтс ще се принуди да отиде на манастир и ще се отдаде на пост и молитви. Което означава, че при програмиране със С++ е наложително….” И т.н.- следва лекцията.
Другото нововъведение беше, че в съответствие с данните на „глупомера”, бяха въведени съответни нива на некомпетентност. Като се пренебрегнат нискоразредните и малко по- високорозредни, следваха високите нива на майстори и гросмайстори- тоест- както следва: класиралите се на трето място придобиваха титлата „глупиент”, тези на второ- „глупендър”, а абсолютните шампиони бяха закичени с величественото звание „глупозавър”. И, което беше най- впечатляващото, оказа се, че съобразно показанията на глупомера и скромното мнение на професор Н, броят на „глупозаврите” в аудиторията е внушителен. Бяха въведени също така някои допълнителни междинни звания като: „глупохвъргачка”, „глупомет” и други. При това състояние на нещата възникна проблем с наградния фонд, понеже се налагаше да бъдат награждавани твърде много лауреати.
Общо взето ситуацията се затвърди и всички свикнаха с новите тенденции. Самият професор отначало от части, а после все по- очевидно разчиташе на безпогрешността на апаратурата, особено по време на изпитните сесии и много често, докато изпитваният студент излагаше своята концепция по темата, той се занимаваше с нещо съвсем друго: четеше книга, слушаше музика от уокмена, ровеше из интернет- сайтовете или зяпаше разсеяно през прозореца. Накрая оценките биваха оформяни на базата на показанията на апаратурата, което се оказа едно голямо удобство.
Разбира се, студентите бързо се ориентираха в обстановката; често се явяваха на изпит „ въоръжени до зъби с пищови” и други полезни средства и си четяха направо от тях. В края на краищата, както можеше да се очаква, се получи гаф. В аудиторията се появи най- големият тарикат от випуска- Илийчо красивия и както е редно, отвори една тетрадка със записки, от която най- спокойно започна да диктува версията си пред микрофона, докато професорът се разхождаше из кабинета и зяпаше студентките през прозореца, които съвсем провокативно бяха накацали по пейките отсреща с някакви главозамайващи минижупи.
Когато Илийчо приключи своето изложение, той бавно и сякаш с неохота се приближи до апаратурата и натисна съответния бутон, за да бъдат отчетени резултатите. Изненадващо се оказа, че равнището на незнание е изключително завишено. Стрелката беше забита плътно вдясно и вибрираше застрашително.
„ Съжалявам, колега- произнесе съчувствено професор Н- но нивото на вашата некомпетентност клони към безкрайност. Има твърде голяма опасност „глупомерът” да блокира, поради което ще се наложи да се видим на следващата сесия.”
„ Съжалявам професоре, - отговори невъзмутимо възпитаникът- но данните, които представих, са извадени директно и без промяна от вашата последна лекция по темата. Ето го и записът от касетофона…”

Р