автор: selsal

Дядо не чува и затова като пърди последен разбира. Баба разказва, че на младини бил царят на магариите, аз го гледам, представям си го и не вярвам. Например, преди месец
ме заведе на женска баня, за да гледаме. Не разбрах, къде тук е магарията – тия в банята нямаха пишки, а това някак го забавляваше.
- Дядо, защо се крием – попитах аз.
Скучно и тясно ми беше върху двете поставени една върху друга маси в женската съблекалнята, стоях съвсем притиснат към тавана и все по-унило се взирах през вентилатора на отдушника, който гледаше право в банята.
- За да виждаме по-добре, момчето ми – отвърна дядо и притули устата ми с длан.
Не издържах, оплаках се, че ми е досада, а дядо рече, че е така, защото съм на пет. И преди да кажа, че аргументите му куцат, тъй както магариите, дядо взе, че пръдна.
Признавам, рядко съм бил свидетел на по-голяма олелия. Аз самия, който повече от двеста пъти съм се насирал, само в два или три случая успях да доведе нещата до “ах, това е апокалипсисът на Йоан, божке” или “мале, мале, детето счупи нещо”. Но само от едно пърдене, нито веднъж не съм довеждал нещата дотам, дето ги докара дядо.
Едва ли друг път ще видя толкова голи жени да крещят, заради едно пърдене, пък било то и дядовото. Той често ми е показвал как като пръдне, разклаща чая в чашата на баба. Но досега не бях виждал баба да бяга в толкова безброй посоки, както тия жени. В един момент дядо се намръщи, взря се още по-напрегнато през вентилатора, помисли, а накрая се обърна към мен и подозрително запита:
- Пръднах ли?
Потвърдих. Дядо пребледня. Но изведнъж бляскава жилка просветна в очите му. Засмя се и мъжки ми рече:
- Да се омитаме!
Хванаха ни, докато слизахме от масите. Охраната потриваше ръце, една ококорена жена ни нарече воайори, дядо се оправда, казвайки “изгубих детето, търсих го, пък то… тука”. Друга жена, вече облечена, но затова пък възмутена, подхвърли някъде изотзад “стар перверзник, защо масите са една върху друга”. На това дядо отвърна доста уверено “то, на детето му е хрумнало, сигурно нещо от тетрикса”.
Размина ни се. Началникът на банята обяви – “вижте ги, и двамата са недееспособни”. Така отговорност никаква не понесохме. Но аз се обидих, какво значи това – недееспособен. Въртя го, суча го, не може да означава друго, освен – магариите им не са магарии.
- На майка си няма да казваш – предупреди ме дядо, докато се прибирахме у дома.
Срам го е. А толкова го хвалеха.
- А на баба мога ли да кажа? – попитах аз.
Такъв е моят опит, даже кьопавата магария трябва да се обнародва, щото анонимниците единствено по гробовете ги отбелязват.
Дядо ме погледна кръвнишки:
- И на баба си нищо няма да казваш.
О-о, разочарован съм! Дядо наистина е вече недееспособен. Завлече ме да ми показва това, което “само Нерон, Калигула и може би Луи XIV са виждали”, а вместо това ме накара да вдигам оная тежка маса, да се катеря по нея, поиска да се пуля през отдушника, и то за какво – да гледам голи майки! Кой ли не ги е виждал!? Да слушам сплетни! Кой ли не ги е слушал? И накрая да ме хванат – мен! апологетът на магариите – без да имам никаква вина и без да схващам обвинението.
- Ако си мълчиш, ще има награда – добави накрая дядо.
Е, на това се вика наивник! Аз след никоя магария, пък било тя и като-магария, не бих наградил някого. Твърде непрофесионално е.
- Искам на сладкарница.
- Имаш я – веднага отвърна дядо.
И така, двама недееспособни се договориха.
Когато вечерта тате се поинтересува как е минала разходката с дядо, аз попитах:
- Какво е воайор?
Аз имам баща на място, той всичко знае, по-силен от него няма, не отвръща на въпросите ми с въпроси, нещо, което мама и баба правят винаги – сигурно защото малко знаят – и най-вече, моят баща обяснява като на пет годишен!
- Това е мъж, който вижда, какво си мисли жената, без самата тя да знае какво мисли.
- Аха. А какво е перверзник?
- Ама ти много неща си научил днес – засмя тате. – Перверзник е мъж, който не само вижда женските мисли, но й ги казва.
- А защо му е на мъжа да прави това на жената?
- За да отнеме дяволската й воля и да й дари своята! Това се нарича “Камшика на Ницше”.
- А пърди ли мъжът, докато казва на жената нейните мисли?
- Обикновено точно така звучат в ушите на жената скритите й женски мисли.
Тогава разказах на тати, какво сме вършили с дядо. Той се смя дълго. Тъй както се смее, когато ми чете от “Параграф 22”.
- Ето виждаш ли – рече ми той, – жените са се уплашили от недоизказаните мисли в сплетните си и се почувствали голи изпод горещите мъжки очи.
Да, във всичко, което тати ми казва, има логика, и то не логика отгоре-отгоре, а голяма логика, логика от дъната.
Тати ме тупна по рамото и каза:
- Но ти май точно сега си твърде голям, за да разбереш тия неща.
А така, ново двайсет. Малък, голям, иди ги разбери понякога възрастните. Само за онзи грозния буквар са таман. Тати отново се засмя, оказа се, че понеже съм на пет, вече съм в латентен период и Едип безвъзвратно го няма в мен, или поне докато не стана на осем.
----------------

Неделя е. Мама и баба са за нафора в църквата, а аз и дядо сме за торти в сладкарница “Неделя”. Кой каквото го влече!
Избрах голямата маса до прозореца, оттам слънцето силно огряваше гладното ми сърце, а то поръча втората и трета страница от менюто.
- Да не ти се пукне стомахчето, малкия – подметна пъпчивият сервитьор.
Нека кажа – тоя пубертет го мразя, откакто съм редовен клиент в сладкарница “Неделя”. И не веднъж съм му виждал сметката. Но този път обещавам: ще плаща, заради цялото тийнейджърство на света.
- Стомахчето ми ще се пукне миг, след като ти цъфнат циреите, красавецо.
Недораслякът подскочи:
- Хей, малкият, за такива думи или плесник – показа гладката си длан – или бакшиш – и гнусно потри кривите си пръсти.
В същото време една лелка от съседната маса, която явно беше гримирана от Салвадор Дали, свъсено заговори моя дядо:
- Господине, вашият внук е твърде груб, не го ли възпитавате в къщи?
Дядо не чу лелката, но щом видя начумерения й вид, се наведе над мен и попита:
- Пръднах ли?
- Не. Аз ще ти кажа кога.
Сервитьорът си отиде доволен от малката победа, но горкият, не разбираше, че днес войната щеше да свърши. С удоволствие щях да нарисувам капитулиращата му физиономия.
Шестото парче торта не беше толкова хубаво като четвъртото, но със сигурност надминаваше третото. И щом наченах седмото, дядо махна на недорасляка да донесе сметката, а оная сюрреалистична лелка от съседната маса ми рече с мазен, разбирай педагожки, глас:
- Момченце, май доста торти си хапна? Ще имаш ли парички да си платиш сметката?
Представяте ли си, такава да ходиш да я гледаш в женската баня? Пфу! Ще ми разбие акомодацията.
Недораслякът се опита да постави сметката в липсващото пространство измежду празните чинийки, а аз с пълна и омацана уста, издърпах сметката от ръката му, обърнах се към лелката с боядисаните бръчки и наплювайки я неволно, най-невинно запитах:
- Извинете, ще ми платите ли сметката?
Все едно ядрен удар бе! Лицето й се изкриви така, че всяка ругатня щеше да изглежда по-прилично от нейния образ. Но “Красавеца” я изпревари и с възмутителните си седемнадесет-осемнадесет години се провикна:
- Как така друг ще ти плаща сметката?
- Ами защото нямам пари – спокойно отвърнах аз.
- Като нямаш пари, няма да поръчваш – силогизира “Красавеца”.
- Бях гладен – не отстъпвах аз, защото магарията добре знае: обществената логика е плитка и след две ненадейни крошета и един ъперкут се свлича като маска от глава с отрязани уши и нос.
- Гладен бил, чувате ли го, гладен! – развика се “Красавеца”, за да чуят наистина всички; и нищо чудно, този пубер имаше инстинкт на говедо. – Ами като беше гладен, не се ли сети, че нямаш пари?
- Сетих се. Но кое мислиш е по-силно в мен – моят глад или моето съзнание, че нямам пари? – уверен бях, че при тоя недорасляк нещата стояха наопаки и той често страдаше от липсата на пари и никога от чувството за глад.
- Виж го, той бил философ! – ревна “Красавеца” в опит да е ироничен, а акнетата му станаха ярки като калинки.
- Е, не съм сервитьор – намигнах му аз.
Побесня.
- Аз уча за адвокат и не понасям някой да ми се държи тъй нахално, да ограничава… моите права.
- Е, пък аз уча за психогалактик и знам, защо някой не понася да му се държат нахално и да ограничават правата му.
Пуберът запелтечи. Опитваше се да схване, но умът му се просваше в опита да разбере, кое е причина и кое следствие – да имаш пари и след това да си гладен или да си гладен и затова да имаш пари; както и се чудеше, дали имаш права, щото се досещаш, че нямаш нищо друго, или правата ти са, за да утвърждаваш това, което имаш. Тати казва, че Ницше и за това е говорил, но то се отнасяло само за мъжете, които бързо объркват второто с първото, задното с предното, наричал го “Сократовия декаданс”.
И точно тогава посъвзела, се намеси лелката, чието лице страдаше, вече съм убеден, от Пикасовия син период.
- Момченце, аз съм учителка от двадесет години и никога досега не бях виждала толкова ужасно дете като теб.
Тати веднъж ми даде съвет, че докато съм предучилищна трябва да не съм палав, щото учителките обичат момченцата да са като момиченца и затова, ако счупя нещо или не си науча урока, ще ме вземат за женомразец. Дядо поклати глава и добави “жените всичко приемат много лично”.
Но тая сутрин и в тая неделя, учителката, която стоеше пред мен, не си даваше сметка, че вече съм мъж, та вчера бях в женската баня, и затова съм въоръжен с “Камшика на Ницше”. Една провинциална даскалица щеше да стане жертва на моята магарийна и воайорска маневра.
- Извинете, госпожа учителко, защо обличате лицето си с боя, да не би да криете иззад своята “педагогика”, колко петимна е душата ви за сплетни?
Явно репликата ми се оказа твърде сложна за нагиздения учителски ум, та устата на лелката зина, като разкъсана кофичка от кисело мляко.
- Моята педагогика… моята педагогика – не смогваше да се доизкаже анимационното лице на лелката, – ми казва, зло момченце, че ти си за специално училище, училище за немирници.
- А моята психогалактика – веднага отвърнах аз – ми казва, че си позволявате да сте общителна с непознатите момченца в сладкарниците, защото изпитвате ужас от всички мъже по света.
Погледнах дядо, той нищо не чуваше, но виждаше толкова много напрегнати лица – това на недорасляка, педофилката, и поне на още десет заинтересовани посетители в сладкарница “Неделя”, които бяха готови всеки момент да изкажат своята гражданска позиция. Милият дядо, сигурно си мислеше, че се е насрал.
Тогава, пуберът отново реши да се прояви като кавалер, почти застана пред лелката и размаха ръце:
- Плащайте и веднага напуснете сладкарницата!
Тогава се усмихнах, изправих се, приближих се плътно до дядо и му приложих магарията на “Сократовия декаданс”, като му изкрещях в ухото:
- СЕГА!
И дядо така пръдна, че сам се чу. Чаят на лелката се плисна в лицето й, а усилията на Салвадор Дали се размазаха по дебелите й страни. Циреите на пубера наистина се пукнаха, а обичайния му самодоволен и предадвокатски вид доби такова сащисано изражение, все едно го бяха скъсали на изпит асистентките по кинезитерапия.
Дядо скочи от стола си, хвана ме за ревера и извика:
- Да се омитаме.
Вечерта, когато разказвах историята от сладкарница “Неделя”, мама се смя тихо, а баба с глас. Дядо, който де факто беше свидетел само на последната част от събитията, ме помоли да повторя края няколко пъти. Да, все още беше дееспособен. По-късно, след като мама ме приспа с “Аз сам си избрах тази съдба…” на “Ахат”, тати намина, за да обобщим психогалактичните ми умения.
- Как си, Йосаряне? – смееше се той.
Вдигнах вяло рамене.
- Добре, защо? – аз не съм от скромните, но ако ще проявявам скромност, в разговор с бащата е най-добре да я проявявам.
- Научих, че днес си играл с думите и с хорските души.
- Нищо особено. Но втората торта от третата страница на менюто в сладкарница “Неделя” бих ял повторно. Дори бих те почерпил с крайчеца от нея.
- Аха. А какво ще кажеш за воайорската маневра?
- Говори им, тъй все едно душиш плътта им, и те ще те намразят толкова много, че ще се обвържат с волята ти докрая на живота си.
Тати ме разроши, стана и преди да затвори вратата на стаята ми, се обърна и попита:
- Ти наистина ли си на пет?
- На пет съм – отвърнах аз. – Но на магарии съм на хиляда и пет.