автор: xipona

     Време беше да се ориентирам към мръсните купони на града.След 20 дена отсъствие имах нужда точно от това-един мръсен купон на Градската нощ,в която да потъна , да се гмурна,да откача и да се изгубя с апокалиптичния бяс на обречен.Накъркани, неопростени,крещящи от отчаяние ,объркани,новородени ангели.
     Когато лятото свършва няма по-самотни моменти в годината.Когато се върнах във Варна всичко бе по-различно:по-малко хора,градът опустял,кестените падат,в морето не можеш да влезеш на повече от 100 метра,защото е студено,но поне плажовете са чисти от хора.Моята приятелка,една наистина сладка мацка,с която не се бях виждал от 20 дена и чаках с нетърпение да я видя.Видяхме се и тя каза така и така няма да ходим повече двамата.Ние бяхме заедно от 10 месеца,виждахме се всеки ден.Тя бе лудо влюбена в мен,а аз стар бродяга ,пройдоха,хулиган,който никога не си бе направил труда да обича нещо друго освен себе си,също се влюбих някъде през тези месеци в тази невероятно сладка,красива до божествена невинност мацка.Не ,че ми беше кофти от раздялата,дошла внезапно като опустошение.Просто исках да умра.
     Но нима някой има право да умре.Да се измъкне от всичката тази наслоена с времето на тъпо безделие мръсотия.Безделие маскирано с 300 тона бачкане и телевизия ,докато преживяш поредната нещастна вечеря.С децата си,втренчени в телевизора,си говориш по около три минути на денонощие.Те също дъвчат безрадостно плът,не защото не можеш да си позволиш хубава храна,а просто защото на кой му пука.
     Обадих се на Рошавия.По-късно щяхме да се видим с него и с още много-много хора,които не ме интересуваха въобще.
     Вървях по улиците през локвите;валеше леко,макар че небето предвещаваше една ужасяваща с мащабите си континентална буря.Всеобхватна и тъжна.А сега просто газех през локвите,в които дори не можеш да се удавиш.Представих си ясния образ,като картина,на едно стоящо пред локвата,държащо печалната си въдица ,отчаяно дете.То те гледа от малката си картина на стената,сякаш очаква нещо от тебе#защо в локвата няма риба#несъзнателно вдигаш рамене.
     Зеленината на дърветата напомняше за лятото.Лятото хората са живи,бурни,луди.Енергията бучи във въздуха.Атомите си приказват със жужене.Правиш решително,без да се замислиш напълно откачени неща,за които после се сещаш с удоволствие.А когато времето те излъже достатъчно,се сещаш дори с умиление,което не променя факта ,че това са били действия на чистата неподправена лудост.И ако е имало известен благополучен завършек то е било пълно шано или просто съдбата обича смелите.
     А сега просто вървях по безкрайната улица,защото има само една единствена Улица, криволичичеща из целия свят.Имах едно потопно чувство,че в небето точно над главата ми прелитат бавно,отчайващо бавно и тежко ,бойни ракети земя-земя с ядрена глава.Но това ,естествено, бе заблуда породена от ясното усещане,че всеки момент ще стане едно ужасно земетресение,което ще продължи 40 денонощия.И когато всичко свърши морето ще дойде от небето,за да изяде половината свят.Хищни риби влизат в хола ти на път към спалнята,но там няма да има никой.
     И накрая на континента ще останем само аз и ти.И ще се мусим един на друг, и ще се караме чудовищно,а после няма да си говорим по цял живот.И ще се обичаме.