автор: shygirl

Поглеждам календара.Всъшност e напълно излишно . Месец май е.Най-хубавият месец на годината.Дърветата, цветята, птиците, малките животни, сякаш всички казват - живи сме и отново е пролет.
Поглеждам календара.Всъшност e напълно излишно . Месец май е.Най-хубавият месец на годината.Дърветата, цветята, птиците, малките животни, сякаш всички казват - живи сме и отново е пролет. Седнала на верандата, докосвам листенцата на моите лалета.Вглеждам се в симетричните линии в сърцата им и някакси те ми напомнят на теб. Тази възхвала на живота , който струи от всичко наоколо , винаги напомня на теб.Вече трета година, и винаги през май.Защото си отиде през май. Три години, хиляда девесет и пет дни.Всъшност не дни , а мигове, всеки от които нашепва "няма те".
A всичко сякаш се случи вчера.Денят, в който те видях за последен път. Черните ти очи, винаги гледащи ме с любов, ръцете, които ме прегръщаха, устните, нашепващи моето име. Всичко това се стопи и се превърна в река от сълзи.От болка, студенина и самота. Настанени на онова място в сърцето ми, отделено само за теб. Вчера бе денят, когато исках да спра времето и дори да върна назад стрелките на часовника и да изживея всичко отново с теб: всички нюанси на живота.Исках всичко да изчезне и да останем само ти и аз. Аз, като част от теб, и ти като част от мен. Но това бе невъзможно. Денят изтече през пръстите ми и заедно с него си отиде и ти. Нямаше нужда да се сбогуваме, защото ти остана в мен. Онова вчера премина в днес, днес преля във вчера, прероди се в ново днес и старо вчера, и така три години, през които всяка сутрин се събуждам от същото вчера. Потъмня погледът ми. Изстина усмивката ми. Болката, сграбчила първо гърлото ми, се засели в душата ми и намери там приют. Вчера. Вече три години.