автор: LoveHunter

Джен бе застанала на входа на плаца и с блеснали очи оглеждаше любимото си място в кралството. Тренировачният плац представляваше огромно зелено поле пълно с войници облечени с бели панталони и туники упражняващи се в различни бойни дисциплини. Едни се учеха да стрелят с лък, други се дуелираха с пистолети, трети се биеха с мечове, ножове или с голи ръце. Между всички тези биещи се мъже се разхождаха няколко дузини опитни войни и им показваха къде грешат, хвалеха ги, или просто им показваха нова хватка.
Дженивия си спомни как дойде тук за пръв път. Беше на осем години, сестрите й, бяха яли капини и се разболяха, така се разбра, че са алергични към този плод. Джен не беше яла и след като умираше от скука се примоли на брат си Mело, който беше вече на петнадесет години, да я вземе със себе си на плаца. Там едно десет годишно момче я беше подиграло, че тя е момиче и няма място тук дори да е принцеса. Тъй като бе малка, Джен бе наранена жестоко от подигравките на момчето и бе избягала като ранено зайче, съпроводена от грубите смехове на другите момчета на плаца. Мело се бе ядосал на тази проява на неуважение и бе наредил да дадат туника и на Джен, да избродират на десния хълбок на панталона и на гърба на туниката й, герба на кралското семейство в розово, по подобие на неговата която обаче беше с бродерия в черно, и който види тези знаци да знае, че тя е сестра на техния бъдещ крал и ако някой се осмели да я обиди, нарани или изгони от плаца, ще отговаря с живота си. От тогава Джен ходеше на плаца с брат си и се учеше да стреля с лък, и да се бие както с оръжие, така и с голи ръце. Разбира се, тя беше слабо момиче и не можеше да се мери с другите, но радостта да е там с Мело беше достатъчна за нея.
– Господарке, ето го – прошепна й Ел, и Дженивия се обърна и погледна в посоката в която й сочеше Елинър.
– Ама там е пълно с народ – прошепна Дженивия – кой от всички е?
– Онзи, господарке, с кестенявата коса, високия – Ел се изкиска – Онзи без туника.
– Милостиви боже – прошепна Джен – Ама той е по-красив от греха.
– Аха – съгласи се Ел – Нали ви казах, самия Луцифер в човешки облик.
Джен навлажни изведнъж изсъхналите си устни. Това е най-красивият мъж на света, помисли си тя. Мъжът с който бе твърдо решена да флиртува в момента бе увлечен в разговор с още шестима млади мъже. Но това, че бе заобиколен от всички страни не пречеше да изпъква.
– Като рубин сред диаманти – прошепна тихо Ел – Всички са красиви като диаманти, но той е най-красив и изпъква, точно както един рубин би изпъкнал сред купчина безцветни диаманти.
Така си е, помисли си Джен. Макар войниците на брат й, да бяха най-високите и силни мъже в кралството „нейният” Луцифер беше поне с една глава по-висок. Тъмно кафявата му коса, късо подстригана по последната парижка мода, блестеше на слънцето със златист оттенък, черните му очи блестяха заинтригувано докато слушаше един от войниците да разказва за някаква битка. Плътните му чувствени устни бяха извити в лека усмивка разкриваща два реда ослепително бели зъби. Лицето му бе гладко избръснато, а кривата усмивка смекчаваше строгите черти на квадратната челюст и правия добре оформен нос. Тъй като мъжа не я бе забелязал, Джен си позволи да плъзне погледа надолу по тялото му. Масивния гръден кош, както си личеше от далече беше само от мускули и сухожилия, със загоряла кожа с цвят на старо злато и без нито едно косъмче, накараха кръвта да забушува във вените на Джен. Прииска й се да плъзне ръка по тази прелест и да провери дали е толкова гладка както й изгледа. Изчервена от порочните си мисли, Джен плъзна поглед надолу по стегнатият корем, тънката талия и силните крака покрити с бял сатен.
– Ама че горещо стана – каза тихо Джен и прокара ръка по челото си, за да избърше избилите капчици пот.
– Ама, господарке, вие май се загряхте не от слънцето, а от прелестния Луцифер – Ел я изгледа пронизително – Ама вие се изчервихте!
– Елинър Дарго, не смей да ми говориш толкова неуважително – изсъска й Джен, ядосана, че толкова й е проличало колко е впечатлена от мъжа пред себе си – По-добре, да оставим тая история, да се махаме преди да са ни видели.
В същия момент един по-възрастен мъж се откъсна от групичката пред тях и се обърна към Дженивия.
– Милейди, прелестна както винаги – Той се поклони лека и всички останали го последваха с изключение на „Луцифер”, който само гледаше пронизително с черните си очи към младата жена пред себе си.
Мътните те взели, Мело, ядоса се наум принц Дориан, била на осемнадесет и била приказно красива. Ама че идиотщина. Тва хлапе няма и метър и шейсет и бас ловя, че е най-много на четиринадесет, няма да се женя за безформено дете. Той огледа малката фигура пред себе си, едва ли щеше да му стигне до рамото, тя бе поне с половин метър по-ниска от него. Вярно, не беше грозна, имаше хубавко личице, невероятни зелени очи обримчени с дълги тъмни мигли, малко, предизвикателно вирнато носле, нежна брадичка и малки пухкави розови устни.
– Сър Хенри – кимна леко Дженивия – Много се радвам да ви видя в добро здраве, след нещастния случай преди няколко седмици.
Има хубав глас, но до тук с прелестите, помисли си Дориан, както е облечена с тая грозна вълнена наметка прилича на дъска, плоска отвсякъде. Почти няма бюст, да не говорим, че талия въобще й липсва. Мело как си мисли, че тва хлапе би ме възбудило, камоли да ме задоволи сексуално. Сигурно ще трябва да й наема бавачка и да я чакам поне малко да заприлича на жена.
Мислите му бяха прекъснати от сър Хенри.
– Милорд, позволете ми да ви представя, принцеса Дженивия.
– За мен е удоволствие, милейди – Дориан, направи лек поклон и целуна ръката на Джен.
– Удоволствието е изцяло мое сър – каза Джен и го погледна в очите опитвайки се да запази спокойствие, макар че, горещите и влажни устни на Луцифер, които докоснаха ръката й, запалиха пожар в кръвта й.
– Милейди, мога ли да се надявам, че сте дошли днес тук, за да довършим урока по свободна борба – попита сър Хенри и ощипа леко бузата на Дженивия.
– Господи, вуйчо – възмути се младото момиче и изгледа с укор сър Хенри – непоносим си, не съм на четири годинки, за да ме щипеш по бузата, засрами се.
– Прости ми малката, ама нали знаеш колко те обичам – той й се усмихна подкупващо и се обърна към Дориан – Простете за тази публична проява на привързаност милорд. Просто утре племенницата ми ще се омъжва и ще замине далеч със съпруга си, а аз толкова я обичам, и много ще ми липсва.
– О, вуйчо, ти вече знаеш. – Сър Хенри кимна тъжно и Джен импулсивно се хвърли в прегръдките му и звучно го целуна по бузата – Вуйчо, толкова много ще ми липсваш. Ако мъжа ми ме мъчи, ще дойдеш да ме спасиш, нали? – попита тя с игриви искрици в очите.
– Джен, говориш глупости - смъмри я мило, сър Хенри - по-скоро твоя съпруг ще има нужда от спасяване, ти си голяма драка, миличка. - Усмихна се той и я целуна по челото.
Дориан изпъшка мислено, ама какво си мислеше за него тва хлапе.
– Ами когато има буря, при кой ще ходя да ме пази и утешава - попита с леко просълзени очи младата принцеса.
– Съпругът ти, разбира се. - Усмихна й се сър Хенри.
Да бе, точно тва смятам да правя нощем, помисли си подигравателно Дориан, да утешавам глезени хлапачки. Как не!
– Вуйчо, ти да не си мислиш, че той ще ме утешава - погледна го иронично Дженивия - по-скоро ще ме заключи някъде и ще ме остави сама със страховете ми. Сигурна съм.
Дориан се намръщи, Дявол да го вземе, тя е права. Ама аз не съм буца лед, все пак...
– Ще тренираме ли миличка – прекъсна мислите му сър Хенри – Ще го видим твоя хубостник утре на сватбата, дотогава не бива да се чудиш. Все пак, той е добър приятел на Мело и...
– Добре, добре, мир да има – съгласи се Дженивия – Само да сваля тази наметка, че вече имам чувството, че се варя в собствен сос.
Джен закрачи към пейките под единственото дърво на плаца и свали наметката си.
Дориан остана като поразен от гръм.
– Господи! – прошепна младия мъж загледан в невероятно красивата жена пред себе си.
Навлажнените от пот дрехи на годеницата му бяха залепнали като втора кожа и подчертаваха всяка прелестна извивка на тялото й. Дълги стройни крака, леко заоблени хълбоци, сладко, малко и стегнато дупе, тъничко кръстче и невероятно чувствен гръб. Но тази съблазнителна гледка беше нищо в сравнение с изгледа който му се представи, когато девойката се обърна с лице към него. Няколко огнено червени къдрици се спускаха меко около ангелското й лице. На устните й грееше съблазнителна усмивка, но не ангелското излъчване накара кръвта да закипи във вените му, не беше и леката й съблазнително поклащаща се походка. Дориан бе заковал поглед на пълните й млади гърди, подчертани от тясната прилепнала туника. Как за бога съм я помислил за безформено дете? Питаше се той, Та тя е самото изкушение. Не, не просто красива... БОЖЕСТВЕНА... да това е подходящата дума за нея. За пръв път, откакто се бе съгласил да се ожени за нея, му се искаше вече да започва сватбата, а после да я заведе в стаята си и да вземе прелестното й тяло в ръцете си, да я гали и да я целува навсякъде, боже, искаше да я обича.
Усетил на къде отиват мислите му, Дориан принудително откъсна поглед от прелестното видение пред себе си.
– Готова съм, вуйчо – каза Джен и се изправи пред мъжете – С кой ще се бия?
– Смятам, да предоставим тази възможност, на младия ни приятел – сър Хенри кимна към Дориан – сигурен съм, че има на какво да те научи.
– За мен ще е удоволствие, милейди – каза той и се поклони.
– Тогава да започваме – усмихна се принцесата и зае нападателна позиция.
– В един двубой на живот и смърт, по-полезно е да се защитаваш, вместо да нападаш – Каза философски Дориан и зае отбранителна позиция.
– Смятам, че в нападението е моята сила милорд – похвали се Дженивия и му се усмихна предизвикателно.
– Тогава – рече провлачено Дориан, - нападайте.
Джен го стори на секундата, но след като посегна към него, Дориан се извъртя светкавично и се озова зад нея, с плавно движение обви ръка около кръста й, и не много нежно я тръшна по дупе на земята. Публиката направила кръг около тях ахна ужасено. Дузина млади войници се втурнаха да вдигнат млада лейди от земята, но Дженивия ги спря с едно властно движение. Пое ръката която Дориан галантно бе й подал и стана на крака.
– Бива си ви, милорд – рече тя и изтупа праха от дрехите си. – Никой не е отнася на сериозно с мен защото съм жена и принцеса, а вас явно не ви притеснява, харесвате ми. Да видим на какво може да ме научите.
Половин час по-късно, Джен си мислеше, че противника й е непобедим. Каквото и да опиташе той я парираше и тя имаше чувството, че прекарва прекалено много време по дупе на земята. След още няколко падания, Дженивия изведнъж се ухили като куче, което е видяло тлъст кокал и Дориан усети, че нещо не е наред. Младата жена го нападна, когато той се завъртя и направи опит да я сграбчи, тя му се изплъзна, завъртя се покрай него, изрита го в коляното, след което нанесе силен удар в областта на слънчевия сплит и просна чаровният си противник по очи на земята.
Дориан се претърколи по гръб и се надигна леко на лакти. Разклати глава, сякаш, за да осъзнае какво се случи и погледна нагоре към годеницата си, която го гледаше от високо, привилегия, която си мислеше, че е запазена само за него.
– Как го направи, котенце? – запита той, с обезоръжаваща усмивка. – Никой до сега не ме е побеждавал, а ти, едно кльощаво девойче, ми взе дъха, буквално!
– Мело винаги ми е казвал, да наблюдавам и да търся слабото място на противника си – Джен клекна до него – вашето слабо място милорд е, че когато се защитават, оставяте десният си крак, незащитен. – рече тя компетентно и му намигна.
– Сериозно? – погледна я намръщено Дориан и разтърка нараненото си коляно – Сигурно сте ми нанесли доживотна травма, милейди, вече ще има нещо, което да ми напомня да си защитавам десния крак.
– А от къде знаеше къде да удариш след като го повалиш, миличка? – попита сър Хенри.
– От Мело, със сигурност – изпревари я Дориан – Удара в слънчевия сплит сме го използвали много пъти, когато сме попадали на сбивания из Английските кръчми – той се ухили към Дженивия – добре сте научили този удар, милейди.
Джен се намръщи.
– Вие познавате ли брат ми, милорд?
– Естествено – кимна Дориан и най-накрая благоволи да се изправи – тук съм за сватбите – рече той и се усмихна цинично – предполагам, че нямате нищо против да присъствам, на най щастливия момент от живота ви, милейди – подметна иронично той.
– Разбира се – съгласи се добродушно Дженивия, която не бе схвана скрития смисъл на думите му – Ще се радвам на всеки приятел, който ще е с мен в този ден. – Тя го докосна до ръката – Вие сте ми приятел, нали милорд?
– Такъв съм, котенце – прошепна Дориан и се наведе да целуне ръката й.
Джен се изчерви красиво и погледна към Дориан, той улови погледа й със своя, и го задържа дълго.
Джен почувства как я заливат вълни на възбуда, как кръвта й завира във вените, и то само от един поглед, но поглед, в който се четеше такова силно желание, че краката на Джен почти се подкосиха, мислеше, че ако направи и една крачка ще се строполи в несвяст в краката му. Почувства някаква разрастваща се топлина ниско в корема си. Боже, какво ми става, питаше се тя. Джен вече не бе сигурна, дали иска да флиртува с този чаровен Луцифер, страхуваше се, от това, че той я кара да изпитва прекалено много нови чувства, страхуваше се да не му подари сърцето си, защото знаеше, че като замине със съпруга си, раздялата с този мъж ще бъде пагубна за нея, затова реши да не предизвиква съдбата, тя не бе страхливка, но все пак, не можеше да рискува. В следващия момент бе спасена от вярната си Елинър.
– Милейди – рече камериерката и прекъсна магията между двамата – Извинете задето ви прекъсвам, ама вече трябва да се прибираме, че нали се сещате, ще обядвате със семейството.
– Да, Ел, мерси, ей сега идвам – каза Джен и се обърна към Дориан – беше ми приятно да тренирам с вас, милорд.
– На мен също, милейди.
Джен кимна и тръгна към Елинър.
– Господарке, донесох ви дрехите, ако искате можете да се измиете и преоблечете тук. Така ще стане по-бързо. В стаите за преобличане на войниците съм занесла топла вода, а в момента те са празни.
– Да отиваме тогава – съгласи се принцесата.
– Аз, такова, милейди, ще дойда след секундичка - каза Ел, изчерви се и изтича към група млади войници, които се караха заради нея.
Джен се усмихна, кимна кратко към Дориан и войниците, целуна вуйчо си и се запъти към помещенията на войниците.
Дориан гледа след нея докато тя не стигна да врата, там свали розовия воал от кръста си, и го завърза на дръжката на врата, след което влезе и затвори врата след себе си.
Каква чаровница, мислеше си той, животът с нея ще е истинско предизвикателство.
– Прелестна е, нали, принце? – попита зад гърба му сър Хенри.
– Да, тя е... – Дориан млъкна смутено – Как разбрахте, сър?
– Момче, може да съм по-стар от теб с няколко десетилетия, но още не съм сляп – засмя се сър Хенри – Ако се гледаше от страни и ти щеше да видиш, колко лесно е да се разпознае, че ти си годеника й. Първо я гледаше изучаващо и преценяващо. После я гледаше с възхищение, последва ярост когато видя как я гледат другите мъже, и накрая гордост, от това, че тя е само твоя.
Дориан се усмихна виновно.
– Така си беше – съгласи се той – Ама видяхте ли как я гледаха всички тези зелени младоци, тя е моя, нищо че още не го знае, само аз имам право да я гледам.
Сър Хенри се засмя и го потупа по рамото.
– Пази я момчето ми - посъветва той, Дориан – Тя е много своенравна, не се опитвай да обуздаеш буйния й характер и не я пречупвай, остави я да бъде, каквато е. Понякога е много цапната в устата, признавам го, има и чепат характер, но много меко сърце, като птиче е, внимавай да не пречупиш крилата й, защото дори да заздравеят ще я е страх да полети отново. Нали ме разбираш за какво ти говоря?
– Да, сър – съгласи се Дориан, и се закле никога, да не нарани Дженивия. Нещо, което несъзнателно, направи само няколко минути по-късно.