автор: bersek

...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Събудих се от барабанния ритъм, който беше част от съня ми, но сега отекваше почти доловимо някъде около мен.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Почти нямах избор - нещо ме влечеше към невидимия барабан. Може би щях да се възпротивя на това посегателство, ако не бях любопитен да науча повече.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Зовеше ме ритъмът и аз тръгнах натам... Беше средата на ноември и времето вече се е застудило. Освен студа тази нощ беше паднала необичайна за това време на годината мъгла, която придаваше нещо недоловимо за сетивата ми към пейзажа.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Колкото по-ясен ставаше звукът, толкова по-странно и нереално започвах да се чувствам. Имах чувството, че нещо не е наред със света около мен, че от толкова добре познато място се е превърнал в нещо чуждо и едновременно с това нещо забравено.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Звъкът вече се чуваше съвсем ясно и отчетливо. Проврях се внимателно между две дървета и се озовах на поляна, за която нямах спомен да е тук. Точно срещу мен на ствола на едно паднало дърво седеше човек и удряше по някакъв странен барабан. Присъствието му тук ме учуди, защото отдавна човеци тук не идваха - страхуваха се от вълците, които владеят тези земи, страхуват се от нас.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Приседнах на задните си лапи и се загледах в този човек, който ми изглеждаше смътно познат... което беше много странно, защото аз човеци не познавам.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Мъглата се вдигна изведнъж и пълната луна огря поляната. Потресен осъзнах, че човекът не хвърля никаква сянка, подуших въздуха и не усетих миризмата му. Тогава той ме погледна...
...Бам... тези очи...бам-бам... толкова познати... бам... също като моите... бам-бам...
Спрях да удрям по тамтама и се протегнох, после прибрах инструмента в раницата и тръгнах да се прибирам към къщи, към цивилизацията. На идване ме бяха предупредили, че в тези гори има много вълци, но аз знаех как да постъпя, ако ги срещна...