автор: osi4kata

Мой скитнико,
по пътищата бели
подухват бели ветрове,
От колко дълго с теб
не сме се спрели,
не сме подгънали нозе,
не сме се насладили
на мига,
не сме докосвали звездите,
все бързаме,
догонва ни страхът,
от страх по пътищата
бели скитаме.
А вечер залезите
са като нектар,
разлят обилно над скалите
на най-далечния чукар
и нощите са лепкави в косите ти,
и въздухът е лепкав покрай нас,
телата ни са млади и уханни...
Ела, седни до мен за час...
Страхът не може да ни хване.
Ела, седни... Часът е нула.
Витаят призраци и чудеса.
Обичам те!
Не се страхувам.
Обичай ме и ти... Ела, ела...