автор: penkastefanova

Няма те. А слънцето изгрява.
А реката все така тече…
Няма е, а всичко продължава
и без онемялото щурче.

Няма те. И облаците плачат
на осиротялото небе.
Няма те и се задъхва здрачът
под неимоверното кубе.

Няма те. А прелетните птици
и без теб сe вдигнаха на път.
Оголяха трепкащите жици.
Дните и без тебе се топят.

Няма те. И съхне неполято,
омаломощено от слана,
цвете- сиромашкото ми лято-
твоята лехичка залиня.

Няма те. Но верният будилник
безпристрастно рони часове.
Няма те. Смълчаната идилия
се пресели в други светове.

Няма те. Нощта на моя остров
„ полюлява звездните си клипсове”:
ти си тука, моя звездна гостенко,
в мене- неизказано ми липсваш.

Няма те. И опустя кафезът.
Твоят гълъбарник опустя.
Нищетата неизменно везе
себе си самата: „нищета”.

Няма те. И виждам, че те няма:
Няма те в притихналия двор,
Надживя те ленена панама
детския ти- за чеиз- ковьор.

Няма ги и двата кипариса,
сенчили попукания плочник:
отлетя, изчезна, изпари се-
всичко от нещата безотточни.

Няма те. От всяка керемида
се цеди бездънна безвъзвратност;
пуст като опустошена мида
зее изкорубеният вратник.

Няма те. Паянтовият покрив
с някакви течения флиртува.
Няма те. Вали. И мокри, мокри-
хладна плесен над пещта битува.

Няма те. И зидовете лягат
с гърбица в притихналия синур.
Няма те. И капчиците влага
нямат в огледалцата си синьо.

Няма те. И толкова съм бедна…
Как без обичта ти да се справя?
Как назад през рамо да погледна?
И къде ли де се свра на завет?

Няма те. А зимата напира-
ще осъмнем някой ден пашкули.
И оттук- нататък -сняг неспирен
и безкрайни снежни каракули…

Няма те. Но мястото ти в храма-
то е в оня свещник пред олтара.
Няма те. Но празното ми рамо
своята олекналост повтаря.

Няма те. И всичко е умора.
Ослепели залези се тътрят.
Няма те. И възелът осморен
се затяга още по- навътре.

Няма те. И чука, чука мракът-
пленник на гърдите ми в затвора
и със сухи пръсти сухо щрака-
вгледан в мен през задния прозорец.

Няма те. И всяка нощ без котва,
без ориентири и посока
търся слепешком в небето отвор-
опипом- все по-, все по- високо.

Няма те, но на съня под моста
/ оня мост внезапен зад завоя/
в сънните подмоли търсим достъп:
ти- към моя сън, а аз към твоя…