автор: kremik

Бинтовата превръзка го стягаше непоносимо. Но речеше ли да мръдне, в раните нещо започваше да пулсира, да нагнетява кръвта и той се отпущаше безсилен в снежнобялата възглавница. После бавно, ама съвсем бавно, за да не възбуди болките, се обръщаше към прозореца откъдето тихия ветрец
носеше аромата на цъфнали акации. Колко хубаво миришеха само тия дръвчета. Дори и неприятния остър дъх на болнична стая не можеше да разсее това ухание.
Болката отново се усили. Той почувства, че главата му се изпълни с кръв. Някакви синкави кръгове се завъртяха пред очите му и той изгуби съзнание.

***
Сестра Димова вече се качваше по стълбите, когато някой извика след нея. Гласът, макар тих и плах, я накара да се обърне. До вратата стоеше красиво 17-18 годишно момиче с дълги, спуснати върху тесните рамене черни коси. В ръцете си държеше пет големи, червени карамфила.
- Извинете, търся Станислав Баев.
- Да, при нас е, но днес свижданията са забранени. Пък и той още…- сестра Димова не довърши, защото лицето на момичето изведнъж пребледня.
- Не се безпокойте, Станислав е…, на Станислав му бе извършен…, тази нощ лично професор Гърдев го подложи на специален преглед - сестрата явно се мъчеше да измисли нещо - професор Гърдев, знаете, е шефа на клиниката.
- И все пак поне за пет минути. Цяла нощ съм пътувала и сега…- момичето наведе глава, защото очите му се напълниха със сълзи. Младата медицинска сестра се чудеше какво да прави. Вчера професор Гърдев изрично забрани свижданията със Станислав. Пък и не й даваше сърце да откаже на момичето. „Сигурно много го обича”, мислеше си тя. И изведнъж си спомни, че оная вечер в неспокойния си сън Станислав на няколко пъти изрече едно и също име.
- Вие сте Светла, нали?
Момичето трепна и вдигна глава. По бузите му сълзите вече бяха оставили своите следи.
- От къде знаете ?
- Станислав…, Станислав ми е говорил за Вас.
Сестра Димова откровено излъга, защото краткото време, в което болният идваше в съзнание, използваха за вземане на сведения и даване на показания.
- Ще мога ли да го видя? - гласът на Светла бе толкова умоляващ, че младата жена не издържа:
- Елате с мен.
В малкия кабинет на Доктор Златев беше задушно и дъха на лекарства дразнеше неприятно. Сестра Димова отвори прозореца и в кабинета нахлу невероятният мирис на разцъфтели акации. Слънчево зайче, дошло кой знае от къде, весело се заигра със сребристо-белия диск на телефона. Младата сестра извади от джоба на бялата си престилка пакет цигари и предложи на Светла да запалят. Но момичето не реагира, разтревоженият й поглед се разсейваше през прозореца нейде в далечината. После без да се обръща, попита:
- А сега какво ще правим ?
- Е, как какво, ами ще изчакаме да си замине професор Гърдев и тогава ще решим какво да правим. Ей, ей, ама ти какво се вкисна, просто след малко ще отидем при него.
Мълчанието за малко се настани в стаята. Кълбенцата тютюнев дим от цигарата на жената бавно се издигаха нагоре, сякаш уморени от това мълчание и се разпръскваха в пространството.
- Бихте ли ми казала как е той?- тревогата не напущаше Светла.
- Ще се оправи. Няма опасност за живота му. Не се тревожете, той е млад, бързо ще се възстанови. Пък и знае, че има кой да го чака.
- А той какво е говорил за мен? - сега в гласа на момичето тревогата като че ли се замени с определена доза чисто женско любопитство.
- За вас ли? - Димова замълча за да измисли нещо - Каза,…каза, че сте била много хубаво момиче, че сте била добра към него. Ами това е. Той много ви обича.
Светла се изчерви. Не трябваше да я пита за това. Колко глупаво си го изпроси.
Двете момичета отново замълчаха, И двете мислеха за Станислав. За Димова той беше най-красивият болен, макар и с бинтована глава. И най-непретенциозният. Другите охкаха, пъшкаха когато трябва и не трябва, караха се, викаха й, дори я нагрубяваха. А той…той дори в бълнуването си беше тих.. Дойдеше ли в съзнание, все се мъчеше да се обърне към прозореца. И ако е затворен тихо молеше да го отворят.
Светла си мислеше за станалото преди четири дни. Когато в красивата пролетна привечер се разхождаха край езерото, три момчета, явно доста пийнали, ги пресрещнаха и я засипаха с отвратителни цинизми. Станислав пусна в действие силните си добре тренирани ръце. Двамата, получили синини под очите, избягаха, но третият извади нож. Когато Станислав се опита да отрази силният му удар, той го удари с ножа в главата. После ще още веднъж и избяга. Колко страшно беше. Станислав лежеше неподвижен върху голямо петно кръв. Кръвта не спираше да тече от главата му…
- Да, доста е пострадал - обади се неочаквано Димова и Светла трепна.
- Той обясни ли Ви как е пострадал - плахо попита тя.
- Не, всъщност, дочух като го разпитваха следователите. Разбрах, че се е сбил с някакви момчета - отговори сестрата и като вдигна слушалката на телефона, набра някакъв номер.
- Краси, здравей, аз съм, да. Виж, професор Гърдев замина ли си? О, кей, благодаря ти… Не, не. Искам с едно,…с една моя близка да дойдем при един болен. … Знам, знам, ама се налага, разбираш ли? … Да, утре го имаш кафето. Добре, идваме веднага. - тя чевръсто затвори телефона и стана. Отвори някакъв шкаф и извади дълъг бял халат.
- Облечете това и да вървим!

* * *
Когато Станислав отвори очи, в болничната стая все така приятно миришеше на разцъфтели акации. Вятърът си играеше с побелелите клони на цъфналите дръвчета. По напуканите си устни болният усещаше жажда и той бавно, ама съвсем бавно вдигна ръка към звънеца. Но преди да го натисне вратата на стаята се отвори и той видя усмихнатото лице на медицинската сестра.
- Сестричке, донесете ми малко вода, ако обичате. Димова бързо се спусна към шкафчето и като затвори вратата след себе си, тя грижливо му подаде чашата. Усмихна се на неговото „благодаря”, той също направи опит да се усмихне, но устните само леко се разтегнаха и толкова.
- Как си сега, приятелче? – попита сестрата.
- Бивам, да, днес по–ме бива – все така тихо отговори Станислав и отново направи опит да се усмихне. Този път лицето му светна, той наистина изглеждаше по–добре.
- Приготвила съм ти една изненада. Гледай! – почти по детски извика сестрата и отвори вратата.
Станислав видя някакво момиче с дълги, черни коси и с карамфилите в ръце. Но погледът му се замъгли, главата му натежа и очите му се затвориха.
- Станиславе, това ти ли си? – хлипащият глас на Светлана премина като светкавица през размътената му глава.
„Светла, това е моята Светлана, моето малко момиче”. С огромно усилие той отвори очите си:
- Светла, моя любов ! – помъчи се да се повдигне, но тежката като от олово глава го прикова към възглавница и той само протегна ръце. Момичето ги улови, но изглежда импулсивно го придърпа към себе си, защото Станислав изстена и притвори очи. Това трая по-малко от един миг и той отново отвори очи. Усети, че нещо тежко се смъква от главата му и този път той придърпа момичето към себе си.

***
В болничната стая отново е тихо. Ветрецът отново разнася познатият дъх на разцъфнали акации. Станислав пак е притворил очи, обърнат към прозореца. Но сега той мисли и мисълта му е чиста и бистра както по-рано. „Светла, щастие мое! Колко си добра към мен…Светлана…” Той вдигна ръка и бавно натисна звънеца.
- Какво ти стана! - дотича разтревожена сестра Димова.
- Нищо…нищо ми няма. Седнете, моля ви, до мен.
Младата сестра не можеше да разбере нищо, защото виждаше че той се усмихваше щастливо. Все пак тя приседна до него, той хвана ръката й, сложи я до сърцето си и тихо, но с безкрайна обич в гласа каза:
- Искам да Ви разкажа нещо за Светла!
Палавият ветрец издуха няколко бели цветчета от клоните на разцъфтелите акации и те весело паднаха върху главите им…