автор: krasavitsa

Напират думичките, подреждам ги, обяснявам им коя къде да застане и как да се държи. Да опишат погледа ми, когато ти казвам: целуни ме. Смел и предизвикателен, плах и срамежлив, или изпълнен с отчаяние е? Може да го
пропуснеш, докато се луташ из дебрите на собствените си чувства. Ще опитам с думи. Горките... как само се блъскат... коя е толкова добра, че да изрази едновременно глада и жаждата, съмнението и доверието, плахостта и дързостта, въздържаното желание, устрема и възторга, отчаяното насищане... Устните, прехапани, за да не кажат – обичам те – и очите, които го крещят? Невярващият отначало, а после ликуващ твой поглед – да, моя е, най-после... Ще могат ли да опишат докосването? Лекият допир, притварянето на очите, за да се насладя на топлината ти, блажената ми усмивка, когато ръцете ти ме обгръщат, склонената ми глава с нос в шията ти? Там е най-хубавият аромат, вдъхвам го и отпускам ръце безсилно. Първият порив, устните ти, колебливо насочили се към моите... как да изразя с думи усещането от вплитането на пръстите ни? Нежната им основа... как постепенно топлината ни изпълва... Навеждам се над лицето ти... косите ми са нашата закрила, не ни трябва нищо, сами сме, ти и аз и завеса от коси... пресъхналите ни потрепващи устни...
Несигурните ти ръце, толкова несигурни и бързи, че не успяваш да се насладиш на докосването. Невярващото ти изгарящо тяло, което нетърпеливо се хвърля към моето, сблъскваме се и политаме, няма значение къде, защото – да потънем един в друг – това е смисълът, това е целта... жаждата и водата, в които сме се превърнали, всеки за себе си и един за друг, изливаме и изпиваме, ако може безкрайно дълго, измъчени животни, били някога хора – без разум, без мисъл – има само сега, сега, сега...
Защо ме превръщаш в животно? Как ще се върна после? А пътят обратно, мъчителен и тъжен – към човешкото, ще извървим ли заедно?