автор: des

Нощта вървеше по покривите. Идваше.
Той стоеше между клоните на дървото, листата си говореха нещо, но не ги чуваше. Гледаше втренчено в светлото петно на прозореца и чакаше поне да зърне силуета й.
Нямаше я.
Мислите му рисуваха отново бялото й миловидно лице, светлите ангелски къдрици, потъваше в очите й, незнайно защо всеки път влажни от току що появили се сълзи.
Нямаше я.
Виждаше я само сутрин, когато минаваше нарочно под прозореца й. Не смееше да й се усмихне. Не смееше дори да й кимне. Само я поглеждаше плахо. Понякога срещаше очите й, и това го вцепеняваше за цял ден. Беше пленен, потресен и отчаян. Жена като нея никога, ама съвсем никога не би обърнала внимание на мъж като него. Остра тъга дълбаеше гърдите му. Но глас да извика нямаше. Стоеше в клоните като всяка вечер от месеци насам и се надяваше никой никога да не го зърне - вкопчено в дървото ранено и зъзнещо животно.
Утрото търкаляше тихо Светлото по още сънените улици. Прозяващи се котки извиваха гръб и протягаха лапки в очакване на някоя подхвърлена закуска.
Тя стоеше, опряла лакти на прозореца и чакаше.
Чакаше той да мине.
Знаеше, че всяка сутрин минава от тук. Дали отиваше на работа? Когато го видеше да се задава от ъгъла, ръцете й инстиктивно се свиваха от току що избилата пот, втренчваше се в дървото отсреща, сякаш там се случваше най-важното нещо на света и изобщо не поглеждаше към минаващия мъж. Понякога не се сдържаше и го зърваше тайно, а гърдите й се повдигаха все по-учестено и се задъхваше. А ако случайно срещнеше очите му, не издържаше. Сълзите излизаха сами, колкото и да ги гълташе. Искаше й се, толкова много й се искаше поне веднъж да го докосне. Беше невъзможно. Мъж като него не би я докоснал никога. Искаше да го забрави като многото други невъзможни неща, за които вече беше забравила. Не можеше. Мечтаеше си, че някоя вечер той ще застане под прозореца й и ще чака докато я види. Няма да говорят. За какво са думите? Но вечер никога не заставаше на прозореца, защото знаеше, че той няма да е там.
Денят потъваше в дълга тишина. После майка й преместваше инвалидната количка до леглото и оставяше крехкото й тяло да си почине.
Всяка сутрин той отиваше до будката с вестници, вземаше си неговия, плащаше мълчаливо и си отиваше. Продавачът му кимваше, прибираше парите и махваше за довиждане. Понякога го черпеше с горещо кафе. Стояха и пиеха без да говорят, заобиколени от чакащи котки. Горкият, казваше си наум продавачът на вестници докато го изпращаше с поглед, не е лесна неговата. Да си глухоням е ..., не довършваше мисълта си. Шантав свят, ей!
Дните се топяха, а нощите ставаха все по-мъчително дълги.
Есента куцукаше бавно към зимата.