автор: selsal

Кога съм се събудил на следващия ден и как точно съм се довлякъл долу, в книгопродавницата на госпожа Мене, не си спомням. Но беше късен следобед, а аз стоях зад един стелаж и се взирах измежду книгите.
От другата страна видях младеж, с къса рижава брадичка, дълга червена дреха и поглед, поначало отвлечен, но сега съсредоточен в един от по-високите рафтове на стелажа.
Тогава си дадох сметка къде всъщност се намирам. В следобедите слънцето на Улицата минава “отсреща” и грее право в книгопродавницата на госпожа Мене, като лъчите му играят по пода, преодолявайки матовите стъкла и достигайки най-близките двадесетина стелажа с книги. Всъщност пространството в приземния етаж никак не е голямо. Но озовал се в него, аз за първи път разбрах, че то съвсем сполучливо е обозначено като “отсам”.
Книгопродавницата беше мястото, където госпожа Мене живееше и мястото, което тя никога не напускаше. Всеки човек прекрачил прага му, щеше да се изправи пред нещо, уверен съм в думите си, никога невидяно. Едва ли има сърце на този свят, а и би ли могъл да съществува такъв дух, който да понесе неописуемата перцептивна атака, която се стоварваше в беззащитните човешки очи. Във всеки момент аз чувствах непосредствената и крайна заплаха, която счупваше ума ми и ме разтоварваше от самия мен, щото неголямото пространство отпреде ми всеки миг щеше да се пръсне, да изгуби стените, основите и тавана си, да се разлети във всевъзможни посоки и да изчезне в небитието. Напълно физическа беше моята нужда да се намери някой, който някакси да измъкне от тоя ограничен пространствен свят поне десет от претрупаните стелажи и още хиляда книги. Не, какво говоря, още хиляди книги.
Да, на това място нямаше “тук”. Въобще кое да е “тук” не би могло да понесе невъобразимото изпитание да сбере в себе си толкова много книги, да сбере сякаш всички книги, о, Господи, много повече от всички книги! Нито езика, нито гърлото позволяват да изречеш “тук”, щом си… “отсам”. В корема ми имаше тежест, а раменете ми така увиснаха, че помислих как ще изпаднат. Почувствах гравитация, която започваше да изтрива от паметта ми всеки спомен и да ме подчинява на собствената си безмилостна мощ. Трябваше да изляза, налагаше се да напусна това място веднага. Но не можех! Изведнъж се оказа, че нямам сили да помръдна. Поисках да стисна очи, но клепачите ми стояха застинали. Аз бях “отсам”, напълно вцепенен и хипнотизиран, когато…
…видях как младежът с рижавата брадичка ме доближи, погледна ме изпитателно, дори ми се стори, че посегна да ме докосне, но изведнъж ме отмина. Дори и да имаше какво да му кажа, аз нямах сили да го направя. Пфу, сигурно беше забелязал в какво състояние се намирам? Но защо самият той не се намираше в състоянието, което бях аз?
Изведнъж чух близо до себе си познато потропване:
- Я да видим кой е това?
Обърнах се и видях спокойното и малко уморено лице на госпожа Мене. Тя внимателно свали очилата си, дебели стъкла с кехлибарени рамки, и постави на тяхно място други очила, с далеч по-тънки стъкла и рамки от седеф.
- О, това е Опокейменон, гимназистът! – сивите очи на госпожа Мене проследиха отдалечаващия сред стелажите младеж. – Той ме посещава всеки следобед и аз съм много доволна от него, защото познава всеки рафт и кажи-речи всяка книга.
Госпожа Мене ме потупа по рамото и ме подхвана под ръка.
- Вижте, братко, дете мое – след тия думи тя свали седефените очила и отново постави кехлибарените, погледна ме отдолу, аз бях поне с една глава по-висок от нея, усмихна се, а равните й бели зъби съвсем оскъдно разкриха блясъка си, – нали мога да ви наричам свое дете, макар, нали, то е ясно, вие може и да сте ми баща?
- Ами предпочитам да ме наричате само “братко” – едва смотолевих.
Госпожа Мене ме придърпа по-близо до себе си и бавно закрачи; аз най-покорно се подчиних на волята й, като я последвах.
- Вижте какво, дете мое, вие не сте навикнали да бъдете “отсам”. А това при вашата възраст е, извинете ме за прямотата, не много хубаво и бих казала малко учудващо.
Нямаше как да не възразя на подобна забележка.
- Госпожо Мене, надявам се и вие ще ме извините, но не избързвате ли с преценката си. Аз съм виждал много книги, чел съм не малко от тях, така че донякъде все пак съм навикнал с подобно, как да го кажа, обкръжение.
- Вие не ме разбрахте, дете мое, аз не говоря и нямам предвид всички книги, които сте виждали и които си мислите, че сте чели извън Улицата – огромните сиви очи на госпожа Мене ме обгърнаха през дебелите стъкла на очилата. – Ала вие май още не разбирате къде сте се озовали, нали?
- Къде? – попитах нервно.
Госпожа Мене се спря, и без да ме поглежда, рече:
- На мястото, където ще разберете кой сте вие.
- Какво?
- Чухте ме. А когато сте “отсам”, е добре да чувате всичко, както и да виждате всичко. Онова, което пропуснете, ще се окаже твърде опасно за вас.
Сега мога да кажа, че в оня момент ясно чух последните й думи, но нищо не разбрах от тях, защото съзнанието ми беше заето с нещо, което преди това чух и което премного ме разтревожи.
- Как така ще разбера кой съм? Аз знам кой съм. Моето име е…
- Не ме интересува вашето име, дете мое. Нещо повече, вашето име не е важно, щом се намирате на Улицата.
- Но как? Името на човек е винаги важно нещо – и увлечен в един своеобразен патос, добавих. – Името понякога е единственото важно нещо!
- Грешите, дете мое. Името ви не значи нищо. То е едно досадно и отдавна отмряло “тук”. А всяко “тук” е нещо, което трябва да се научите да превъзмогвате.
В него миг се случи нещо смайващо, нещо, което на всяко друго място щеше да ми се стори тривиално, делнично, но сега ме прониза и направо изопна. Аз чух най-прекрасният глас на света.
- Добър ден, госпожо Мене. Бих могла да ви запитам нещо?
- Разбира се – отново потракване на рамки и госпожа Мене примига иззад седефените си очила. – О, Катерина. Кажи, сестрице, какъв е въпросът ти?
- Търся една книга, но явно сама не мога да се справя…
- Коя книга, момичето ми?
- “Записки от подземието”.
- Ах, Достоевски? Ела с мен, Катерина.
Обущата на госпожа Мене затропаха по дъсчения под и незнайно защо тя продължи да ме държи под ръка, отново повличайки ме след себе си. Но толкова по-добре.
Аз вече бях влюбен!
Щом видях Катерина, аз видях всичко! Три неща ме поразиха в нея, три неща ме превзеха и струва ми се от мен не остана много. Гласът, плах, но и твърд; очите, широки, да, широки, широки дотам, че да те отнемат от всичко, там, каквото мислиш, че си; както и ръцете, ръцете на Катерина се бяха вплели една в друга, но аз виждах, виждах и усещах как те ме държат, как ме носят, накъде, не знаех.
Госпожа Мене се повдигна на пръсти, дебелите й токове за момент увиснаха, протегна се и улови една тънка книга с дебели и луксозни корици.
- Заповядай, Катерина.
- Благодаря ви, госпожо Мене.
- Има ли нещо друго, което мога да направя за теб, момичето ми?
- Ами да. Вчера прочетох обявлението във вестника и реших, че е дошъл денят, в който ще получите новите книги?
Госпожа Мене се засмя:
- Утре, Катерина, ела утре. Призори ще получа новите книги.
През два стелажа от едната ни страна изникнаха две жени, те помахаха, а госпожа Мене се извини, най-сетне пусна ръката ми, и се отдалечи с тежки, но ситни потропвания.
Катерина държеше в дланите си Достоевски и го разглеждаше. Усетих как ще се извърне и ще си иде. Не се стърпях и твърде смутено запитах.
- Извинете ме, но колко начесто идат новите книги?
Младата жена се сепна и с особена нотка в гласа си отвърна:
- Веднъж на всеки шест месеца.
- Моля? – изумих се аз. – Как така веднъж на шест месеца? – но ми хрумна нещо. – А-а! Може би защото Улицата е… някак твърде далеч и това е причината да се поръчват твърде много книги и то наведнъж? Вие знаете ли колко книги поръчва госпожа Мене?
- Две.
- Какво? Само две? За цели шест месеца? Но защо?
Катерина ме погледна с широките си, бих казал дори ококорени очи, и каза:
- Когато госпожа Мене поръчва книги, тя много внимателно ги подбира, защото само две от тях ще стигнат до Улицата и ще бъдат “отсам”.
- Но как така? – възнегодувах аз. – Книжарницата е претъпкана с книги?
- Вие навярно сте новодошъл – Катерина се забавляваше, а ококорените й сини очи се удивляваха навярно от незнанието ми. – Погледът ви не е навикнал да разчита обозначенията в нашата книгопродавница. Но щом сте “отсам” е добре да правите разлика между редът, който госпожа Мене така добре поддържа, от една страна, и новите книги, които пристигат на всеки шест месеца, от друга страна.
- Нищо не разбирам – троснах се аз и усетих колко стар съм всъщност.
- Нека ви обясня – доближи ме с половин крачка Катерина, а аз се развълнувах по начин, който не ми се случва всеки ден. – Сигурно сте забелязали, че книгите, които са “отсам” Улицата многократно надрастват самото помещение на книгопродавницата.
“И още как”, ми идеше да се провикна, но се сдържах.
- За да се вместят всички книги в толкова малко пространство – продължи Катерина, – книгопродавницата се нуждае от ред и то не от какъв да е ред. А от реда на госпожа Мене. Само един такъв ред, който превръща това място в “отсам”, може веднъж на всеки шест месеца да си позволи добавянето на нови две книги.
- Но нали госпожа Мене все пак успява да продаде някоя и друга книга? Примерно тази, която е в ръцете ви – не исках да се примиря аз.
Изведнъж Катерина ме погледна тъй, все едно ме виждаше чак сега.
- Вие навярно сте твърде новодошъл?
- Ами може да се каже. На Улицата съм от вчера, а квартирата ми се намира “там”, ъ-ъ… на втория етаж, точно над книгопродавницата на госпожа Мене.
След известно мълчание и размисъл – който ми се стори, че се отнася до характера на моята личност – Катерина рече:
- Да вземем за пример именно книгата, която е в ръцете ми. Достоевски е велик автор, а доколкото съм чувала “Записки от подземието” е несравнима книга. И, ако има как да ме разберете, точно в това е разковничето на вашата проблема.
Все едно сто дяволи се бяха скупчили в главата ми и ожесточено биеха гигантска камбана.
- Вижте, господине – рече Катерина, след като забеляза нарастващото ми униние, – колкото и велик автор да е Достоевски, колкото и несравнима книга да е “Записки от подземието”, в моите ръце се намира един, позволете ми тоя израз, дъвкан автор и една пипана книга.
- Защо?
- Защото, както ви казах, преди да пожелая да купя тази книга, бях чувала за тази книга. А това означава, че идейки в книгопродавницата, аз не срещам тази книга, тя не ме изненадва с появата си, със своето чисто присъствие. Напротив, откривам една очаквана книга, една книга, въвлечена в моя свят не от само себе си, а от другаде, отстрани, един вид с подготовка. Затова, още преди да поема тая книга в ръце, аз без да искам, а може би точно защото много искам, съм покрила страниците на все още невидяната книга с тънък пласт предварителна понятност, и вместо да достигна до нея, съм я придърпала при себе си, вместо да се озова “отсам”, съм останала “тук”. Така въпреки гения на Достоевски и огромната ценност на неговата книга, най-вероятно моя съдба ще бъде да пропусна всичко това и да докопам единствено една стара книга, лишена от патина, изгубила цялото очарование на изтеклото време, книга просто овехтяла, книга от бръчки, книга, чийто свят е грохнал.
Бях привел глава и обмислях чутите думи. Питах се, възможно ли бе една тъй млада жена да разбира толкова много от книги, да ги познава чак дотам.
- Но след като вие познавате така добре психологията на четенето, навярно сте и способна да преодолеете всичко, което сте чувала за книгата, която е във вашите ръце. А и все пак какво толкова може да сте чувала за нея, нали когато я зачетете, ще научите стократно повече от всичко, което евентуално сте чула преди това?
- Това е мъчно, но е възможно – отвърна Катерина. – Аз мога и да опазя ушите си от онова, което е достигнало до тях, като е опитало да заглуши автентичното впечатление от зачетената книга, но какво ще правя със своето съзнание, което е обременено с всички останали книги, които съм чела досега?
- Как какво? – учудих се аз. – Ще се ползвате от знанията, които сте натрупали, посредством тях.
- Мислите ли? – засмя се Катерина. – Госпожа Мене казва, че всяка прочетена книга носи един неминуем недостатък, докато, напротив, всяко предимство на прочетената книга е доста спорно.
- Какъв е тоя недостатък?
- Това, че на всяка следваща книга е отнета възможността да бъде първата прочетена книга.
- Но що за безумие е това! Пък първите книги, които четем, или са твърде детски, или ние нищо не разбираме от тях.
- О, господине, вие може би си мислите, че разбирате книгите, които за последно сте чели, и отказвате да проумеете, че не преставате да препрочитате своята първа книга, за жалост по един особено изкривен начин.
- Тогава какъв е смисълът от настоящата ви покупка? – попитах аз, като посочих Достоевски, който лежеше в ръцете на младата жена.
Катерина повдигна книгата пред очите си, огледа я, тъй сякаш търсеше отговора в нея, а после се извърна и бавно закрачи към изхода на книжарницата. Аз неусетно я последвах. И едва догоних следващите й думи.
- Ние всички, които живеем на Улицата, дължим много на госпожа Мене. На госпожа Мене и на нейния ред.
- Редът, който освобождава пространство за новите книги? – подхвърлих отдалеч, не смогвайки да догоня младата жена със старите си кокали.
- Да, редът, който господства “отсам”. Ред, различен от реда, който господства “отсреща”.
- Нима? Та “отсреща” няма ли ред, който да освобождава пространство за новите неща? – запитах, задъхан от кратката гонитба. – Все пак, Катерина, така ви беше името, нали, аз се запознах с господин Суетн и останах със сигурното впечатление, че неговият бутик е винаги способен да предложи по някое ново нещо.
- Наистина ли мислите, че това е така? – младата жена ме погледна със снизхождение, което ме подразни.
- Защо не? Вие навярно сте били “отсреща”? Кажете, намирате ли разлика между бутика и книжарницата, в която се намираме сега? Но… какво правите? Няма ли да платите книгата?
Катерина беше подминала всички стелажи, които я деляха от изхода на книгопродавницата, и вече държеше дръжката на входната врата. Преди да излезе, се обърна и ми рече:
- Вие, господине, сте един много мил стар човек, но не познавате Улицата. Ако се върнете на стелажа, лавицата и точното място, откъдето госпожа Мене взе книгата на Достоевски и ми я даде, вие ще видите, че тя все още стои там. Аз ще притежавам тая книга, чак когато се окажа способна да я чета така, все едно я чета за първи път. Само оня, който съумее да срещне конкретната книга, чете книгата. Такъв е редът на госпожа Мене.
Бях започнал да усещам какво ми се казва, но вече не вярвах на това, което ми се казва.
- Не може да бъде! Аз видях! След като госпожа Мене взе книгата от нейното място, то остана празно.
- И ще се запълни, когато изляза на Улицата.
Подскочих на мястото си.
- Но какъв е смисълът на този ред?
- Пророчеството. Смисълът на всичко, което се прави и случва “отсам”, е да се изпълни пророчеството.
Пророчеството!? Умът ми щеше да изхвръкне от главата. Да изхвръкне ли казах? Хвъртене! Това беше думата, която използва онова дете от съня, който сънувах, ъ-ъ… в онова, което дочух последната нощ. Госпожа Мене спомена за някакво пророчество, но за същото ли пророчество ставаше дума?
- Какво е това пророчество, Катерина? – и понеже видях, че младата жена напуска книгопродавницата, се провикнах. – Моля ви, кажете ми за пророчеството.
- Може би някой друг път, стари човеко. Първо опознайте добре реда на госпожа Еймар Мене. Пък след това заповядайте “отсреща”, при господин Суетн, където ще може да откриете мен. Аз ще ви запозная с неговия ред, защото от 8 до 8 съм единствената продавачка в магазина му, разбира се, като изключим времето, през което отскачам “отсам”. Но вие нали няма да ме издадете?
Десетките звънчета, които бяха обсипали, като в рамка, входната врата на книгопродавницата, зазвънтяха в безброй самостоятелни мелодии, които разпиляха ума ми. През матовото стъкло видях как Катерина пресича Улицата и отключва вратата на бутика “отсреща”; “свободната” й ръка бе свита пред нея, явно силно притиснала Достоевски към гърдите си.
И така унесен по отминалата среща с прекрасната млада жена, аз зазяпах празната Улица. Колко време съм правил това, не знам, но изведнъж, за кой ли път вече, зад себе си дочух отмереното потропване на госпожа Мене.
Извърнах се, а сивите очи на госпожа Мене, изпълнени с топла светлина, ме наблюдаваха иззад дебелите стъкла на кехлибарените й очила.
- Катерина е скромно момиче, а в сърцето й има място за целия свят.
Смутих се. Възможно ли бе госпожа Мене да е догадила чувствата, от които бях обзет.
- Да, да, безспорно… – имаше една болка в гърдите ми, все едно съм притиснат към стена, болка, която напоследък усещах, и която точно сега се надигна у мен. Беше ми станало неловко от това, че мога да бъда заподозрян в неприлични желания, та аз бях толкова по-стар от Катерина – Чудесно момиче – добавих, – макар, струва ми се, мислите му да са прекалено отвлечени… за една продавачка.
И веднага съжалих за вметката в края, която направих.
- О, така ли? – смръщи дебелите си вежди госпожа Мене. – Пък може би ще е добре да поговорите и с Опокейменон, гимназиста, когото видяхте по-рано. Тогава е възможно представите ви за отвлечено мислене истински да бъдат разстроени.
Този разговор с госпожа Мене се развиваше твърде неприятно и аз реших да променя посоката му. Внезапно ми хрумна един въпрос.
- Какви нови книги сте поръчали за утре, госпожо Мене?
- Все още не съм подбрала книгите, които да поръчам.
Втрещих се.
- Но как? Утре ви предстои да получите първите две нови книги от цели шест месеца насам, а вие още не сте определили кои да бъдат те?
Госпожа Мене ме погледна със загадъчна усмивка и рече:
- Надявам се, вие да ми помогнете в избора.
- Аз? Но защо аз?
- Отказвате ли ми?
- Не, разбира се! Но, но… аз не знам с какво точно разполагате, не знам кои книги ви липсват?
- Липсват ни новите книги.
- Но какво значи “нови книги”? Нови, като наскоро издадени, или нови, като книги, които все още не са забелязани от никого?
Госпожа Мене свойски ме потупа по гърба.
- Явно Катерина е оставила нещо у вас – струва ми се, че старческото ми лице се изчерви. – Но, хайде, вие кажете, какви точно да бъдат тия “нови книги”.
Замислих се.
- Вижте, госпожо Мене, ако щете ми вярвайте, но аз наистина разбирам от книги. Ето, сега се сетих за една нова книга, издадена само преди няколко години, книга, която много не се харесва, но книга, която бих ви препоръчал, да, да, категорично бих ви препоръчал…
- Кажете, дете мое, коя е тази книга?
- Това е книгата на един виенски лекар, нейното заглавие е “Тълкуване на сънищата”.
- Чудесно, това е първата книга, която ще поръчам утре.
- Така ли? – стреснах се не на шега. – Но как толкова бързо взехте решение? Ами ако книгата не се продава?
- В моята книгопродавница, дете мое, продаването на книги не е най-цененото нещо. А сега кажете, коя да бъде втората книга.
- Ами коя? Не знам. А, да! Сетих се за нещо. Съвсем наскоро беше издадена една книга, която дори не съм чел.
- И тя е?
- “Баскервилското куче”.
- Значи решено! Отивам да поръчам тия две книги.
Госпожа Мене твърде уверено надраска с разкривения си почерк двете заглавия на едно парче хартия. Не мога да опиша колко бях развълнуван.
- И къде ще поставите новите книги? – запитах съвсем по детински. – Бих искал утре, когато дойда да ги открия веднага.
Госпожа Мене намести добре кехлибарените си очила и се взря в мен право през средата им.
- Това, че сте подбрали новите книги, не ви дава право да знаете къде ще се намират новите книги.
- Но аз така или иначе ще ги открия – възпротивих се, – вие може само да ме улесните – и сконфузено добавих. – Така както улеснихте Катерина в търсенето на “Записки от подземието”.
- Отдавна, когато “Записки от подземието” беше нова книга, аз по никакъв начин не улесних нейния първи читател.
- А спомняте ли си кой беше този първи читател? – полюбопитствах аз.
- “Достоевски е единственият от когото съм се учил на психология”.
- Ницше! Това са думи Ницше – сърцето ми щеше да се промуши през гърлото. –Той е бил във вашата книжарница? Ницше е идвал на Улицата?
Госпожа Мене не отговори на въпроса ми, но рече:
- Все пак донякъде мога да ви помогна в търсенето на новите книги, които утре ще получа в книгопродавницата си.
- Как?
- Знаете ли колко стелажи има “отсам”?
- Не знам. Петдесет, може би – всеки един стелаж представляваше огромно туловище, високо поне два човешки боя и широко почти десет метра.
- Сто петдесет и три.
- Не може да бъде! Толкова много!
- А знаете ли колко лавици има във всеки стелаж?
На бързо преброих дванадесет лавици във височина, като всеки стелаж имаше на едно равнище по шест лавици във всяка от двете му страни. Забелязах, че най-високия ред лавици беше по-тесен.
- Колко?
- Сто петдесет и три.
- А, какво съвпадение!
- Можете ли да предположите колко книги има на всяка една лавица?
- Сто петдесет и три ли?
- Точно така.
- Много интересно! Тази подредба преднамерена ли е?
- Тази подредба е моят ред. Никаква азбучна последователност, нито пък сортиране по жанрове, или пък разделяне на разноезичните автори, при мен няма такова нещо. Сто петдесет и три, само сто петдесет и три. Това е моят ред! А утре призори, в един или два стелажа, на една или две лавици, ще има едно или две празни места, които ще очакват новите книги. И ако вие, по това време, дойдете “отсам” ще може чрез броене да откриете това място.
- Но това е непосилна задача! За да намеря двете празни места, може да ми се наложи да преброя всичките… над три милиона книги, които се намират тук, ъ-ъ… “отсам”.
Госпожа Мене ми обърна гръб и с бързи потропвания се отдалечи. Губейки я от поглед измежду стелажите, аз я дочух да казва:
- Не си мислете, че търсейки по заглавията и авторите, по-лесно ще откриете новите книги. Никак не си мислете това!
Навън се бе стъмнило. На улицата се сипеше непотрепната светлина на уличните лампи. Прибрах се в квартирата. Днешният следобед беше твърде напрегнат. Седнах на писалището и се опитах да помисля над всичко чуто. Нищо не измислих. Взех в ръка Светото Писание и се зачетох. Много обичам “Евангелие от Йоан”, почти колкото “Галатяни” и “Римляни”. Обожавам онези три явявания на възкръсналия Христос пред неговите ученици, особено третото му явяване. И както четях, се подкосих. Как не се бях досетил! О, как не се бях досетил! Не знам колко пъти по ред го четох, докато го проумея, но накрая в главата ми жужаха стотици мисли, хиляди въпроси.
Йоан разказваше за Петър, който не могъл да улови риба, но се явил Христос, който ги посъветвал да лови на едно друго място. И така, в Йоановото евангелие 21:11 се казваше:
“Затова Симон Петър се качи на ладията та извлече мрежата на сушата, пълна с едри риби на брой сто петдесет и три; и при все, че бяха толкова, мрежата не се съдра.”
Скочих на краката си. Госпожа Мене!
Погледнах часовника си, беше почти един през нощта. И в тази своя втора вечер на Улицата, аз пропуснах да удостоя своята хазяйка с честта да вечерям с нея. Издърпах стола на писалището и натиках главата си отдолу, заемайки снощната комична поза. Нищо, никакви гласове.
Днес трябваше да попитам госпожа Мене за детето, чийто глас дочух. Но как щях да обясня откъде знам за него.
Проснах се на леглото и заспах. Последната ми мисъл беше да сваря на утринта оня час, когато редът в книгопродавницата ще позволи разкриването на двете свободни места, където се поставят новите книги. И всичко това, за да мога да улесня своята задача по тяхното откриване, да, да мога да я улесня…