Обектът неприключен...
/второ заглавие/
Любов, любов... Достойна бе за паметник.
За Нобел. За номинация. За приз.
А ние те завършихме с мълчание.
На мен поне, Любов, на мен прости...
А трябваше поне да го подпишем
протокола приемо-предавателен.
със резолюция: „Обектът е приключен”
Но другата страна...неоткриваема.
Опитах да му кажа, че сме мъдри.
Че хубаво е, щом като приключваме
да те прегърнем... Той си беше тръгнал.
Адрес сменен. И телефон изключен.
Без думи се разбрахме. Без протести.
Така е болно... Тъй те наранихме...
Ти бе любов космическа! Несрещана!
Веднъж в живота дето ни се случва...
Не заслужаваше, Любов, такава карма.
Несъвършени сме. Ти затова си тръгна.
Защото не те хранихме и пазихме.
И никой не понечи да те върне...
Прости, Любов! А аз... за компенсация,
парченце от сърцето ти ще нося.
До края на живота. Във душата си.
Пред гроба си като осъмна. Боса.