автор: biser4e

Така се бе забързал да преплува
с букет в ръка последното доверие.
Съвсем не бе помислил, че е лудост,
морето хич не беше до колене.
Почти ми заприлича на удавник,
чиято гордост е да тъне зрелищно.
И после да разказва, че жена
е стъпкала последната му нежност.
Да си върви и да се дави като иска
в себичното си чувство "изоставен".
Виновна съм за цялата невинност,
с която щях да хукна да спасявам
останките от някаквата същност,
разплакана във криво огледало.
Не знам, ако посмее да погледне,
дали ще може сам да се познае.
А аз какво!? Оставам си виновна
за женственото в дръзката ми сянка.
Но розата, с която иска прошка,
не може да е сламка за удавник.