Човекът е седнал на хълмче
от стари дъски и кирпичи -
съборена къща, която
до вчера наричал е родна.
Таванът сега е под него,
а подът съвсем е затрупан,
прозорецът маха с крилата -
най-после свободен да литне.
Човекът е седнал на хълмче
от своето детство и младост.
От кръговете по дъските
го гледат очите на дядо;
парче от иконата - баба;
строшената вазичка - мама;
каскета, галошите - тате...
В праха от бедняшка мазилка
се мяркат лица на роднини.
Човекът е седнал на хълмче,
забравил за чуждите замъци
и всички дворци позлатени.
Не помни лицата надменни
на толкова временни властници
и техните автомобили,
и техните точни часовници.
Той стиска в ръката си копче
от своето детско палтенце.