автор: ma_gi

Понякога ми иде да извикам:
"Вземи душата ми! Ела! Защо се бавиш?"
Омръзна ми, изгубена и ничия,
от друг строшеното, без вопъл да поправям,
вода да газя, а ходя жадна,
в калта да стъпвам, без да се изцапам,
от най-високата мечта да падна,
да ме боли, а аз да дращя и до кръв да хапя
и после пак самотно да се свия,
там дето, даже Бог отдавна си е тръгнал
и злобно и пресипнало да вия
към безвъзвратно пропиляното разсъмване!
Не ме е страх да си продам душата
и, после, в ада да се пържа цяла вечност -
по-страшен ад от този на Земята
едва ли има... Защо ли се надявам на сърдечност,
която дяволът, по принцип, няма?...
Май, Божията същност в мен, отдавна дреме,
будува само дебнещият дявол,
а съвестта си храня с мислите, че има време...