автор: RAD72

Все по-трудно те пиша.
Все по-силно прегръщам.
Като дъх те поемам.
Като вик те изтръгвам.

Път под себе си нямам.
Вододел ме помита.
Сто реки се събират -
все по вените скрити.

Да те гледам се уча
в миг, когато се вкопчват
мъжка лятна стихия
с женската ми орисия.

И така да те нося -
с нощите ми осъмваш -
все по-малко долюбен,
все по-малко измислен.

Жадна искам да бродя -
пак от теб да отпивам
и бездънна да съхне
във утроба-пустиня.

Ненаситни зеници -
птици в тях се оглеждат.
Все по-трудно те мисля.
Все по-силно - живея.