(из цикъла "Свещената земя на траките")*
Водите ми ли търсиш? Не поглеждай
тез влажни дрипи, що едва покриват
безкрайно уморената и безнадеждна
снага на някогашната река пенлива.
Тъгувам! Вярно е! Пресъхнах вече -
дере се с вопъл мълчалив душата -
тъй дълъг беше пътят - ида от далече,
бях луда, бях и нежна към чадата,
които кърмих със любов и сила
и за които майка бях, и път, и тайна;
и дар от Бога, и възмездие съм била...
Приех съдбата си - от капките случайни
да сътворя тук земен рай и да раздавам
на жадни от водите ми да пият,
да плуват в тях, край бреговете да създават
свой първи свят, където да открият
лова и плодната земя, и глина;
във първия си дом огнище да запалят,
да изпекат месото и обрядните съдини,
да вържат люлки и да съградят олтари.
О, колко много спомени са утаени
сред пясъка на мойта древна слава!
Тук тичаха кози, сърни, елени,
турове, муфлони...Птици огласяваха
горите с песните си и магични трели
извираха като че ли от горски пазви.
Като ръце се бяха клоните преплели
на дъбове, мъждряни, явор, брястове;
Липа и габър, диви круши и череши,
глогини, трънки, дрян навред растяха
и вятърът се гонеше с треви, тук беше
най-плодната земя. На нея се дивяха
сърцата на обичните ми рожби.
Те слушаха гласа на Майката Природа
и шепота на мъдър бухал нощем,
и дивия еленски рев свободен,
и плясъка на риба във водите
вълнуваше народа, що откърмих.
Животните свещени извайваха дедите
в съдини ритуални и ги пълнеха
със сока винен на лозници диви,
които виеха стебла зелени
по слънчевите склонове. Щастливи
тук вашите бащи растяха с мене.
От любовта си няма да избягам,
но знай, земя за люлка отредена
не само аз поях със нежна влага -
реките, що се вливаха във мене
на селища раздаваха се, на поляни.
От ляво - Тунджа, Луда Яна и Сазлия,
Тополница и Пясъчник, и Стряма -
дарени сякаш бяха с мойта орисия.
От дясно-Въча, Арда и Олу дере,
реката Стара, Мечка и пенлива Чая
водите им във мен пътуват към море,
и ми разказват, затова тъй много зная -
за селищата първи, за могилите,
за култовете и свещените трапези,
за храбростта, за вярата, наливана
в предците ви от богове небесни.
И помня - тази вяра първородна
във Слънце и зачеваща от него
Майка земна, щедро плодородна,
как избуяваше в сърцата им полека.
И как благоговейно занемели
дедите ви пред шепота природен
сред ритуален кръг съдини наредени
в олтара-факел палеха огньове -
молитва при светилото небесно
със пламъка да отнесат нагоре.
И таз молитва, тази чудна песен,
еленът жертвен, с дух свободен,
те вярваха, въздига до лъчите
на Слънцето, оплождащо Земята,
но само жрецът, знаещ тайни скрити,
във танц свещен се сливаше с душата
на отреденото за жертвен дар животно,
което идеше смирено всяка пролет
и ставаше проводника самотен
за сбъднати надежди и духовен полет
на земните създания творящи
и вярващи благоговейно в чудо,
което Богът щедро им изпраща,
за да го хвалят и обичат лудо.
Замаяни от рога изобилен
на земните блага, месо и вино
танцуваха чедата танц невинен
в прослава на различно боже име.
Тъй Майката Велика стана всичко,
което дириха в първичния си унес
отглежданите край водите ми обични
свирачи на съдбовни древни струни.
Жреци могъщи свойте тайнства ваяха
пред омагьосния поглед на народа
и тъй сами накрая си повярваха,
че са дарени със божествена природа
да бъдат тук наместници единствени
на щедрата Богиня Майка обща.
Забравили за Повелителя, поискаха
водачи да са неподвластно мощни!
Повярваха в правата си изконни
да властват над тълпа възторжена,
магични знания да пазят в спомени,
на божиите тайни да са стожера.
Привикнали на Рая земен с плодовете
дори не се замисляха дедите ви,
смирено тръгваха подир царете -
до края предани на повелител.
Със името на своя идол земен
хилядолетия бащите ви вървяха,
ала духът от царстващи обсебен
не спираше да вае. Те горяха
със пламъка на всеки жертвен огън
и сливаха се нежно със земята...
Безброй са тайните, които мога
да ви разказвам и е свята
съкровищницата, зарита тука,
където вашата цивилизация роди се.
Мълчанието вече се пропуква -
шепнат трибали, гети и одриси
на всеки, който може да ги чуе
и да усети повика им родов.
Кръвта ви е една и туй е
гласът на общата утроба,
която вечно ражда, кърми, храни
дедите ви, забравени от века,
и вас, чада със кръстопътни рани.
Послушайте сърцето си и нека
една ръка към утрото ви води,
където ще разсъмне най-подире
след тази сънна нощ дълбока
и ще е видна скритата в недрата диря.
За мен не питай! Само следвай пътя,
що моите води са начертали
и някой ден като гръмовен тътен
ще бликне моята усмивка бяла.
Една надежда в себе си съм скрила
и спомените за народ духовен
на който давах мъдрост, сила
преди от земни "идоли" да е загробен.
И разкажи за тази песен моя
на всички, дето питат за реката,
ала не помнят миналото свое,
продадено, потъпкано и непознато.
* Това е втората от песните, свързани с проекта "Тракийската атлантида" на Йордан Детев.