автор: vui4o

Слушайте:

Вече не мога да пиша!

Ръката ми сляпа отказва
да дращи чертички ,ченгелчета,срички
кръгчета като „О”.И така се самонаказва
да не може на любимия да напише”Обичам те”
За това ще говоря!
Слушайте, хора!

1

Някъде някой тихо изрича
три нежни думички: „Аз те обичам”
Но не хванати те излитат в простора,
разпръсват се като спори
и понеже човешкото ги привлича
и понеже душите ни са оголени,
те нахълтват във тях и разтърсват ги сеизмично,
та когато погледнем другия във очите
да изплуват засмени и дръзки
и са толкоз лирични,
бебешки крехки,красиви и лъскави,
че не могат,не,те не бива да бъдат отблъсквани.
После някъде,някой тихо изрича….
Кръговрат: Влюбване-Безразличие.

Но това само думите на моето състояние.
Тихо, ще ги събудиш!
Оставям между листа и писеца си разстояние.



2

Слушай:
Тая твойта любов, уж истинската
чумата да я тръшне.
Тя е като белег без рана,
тя е стих без мастило,платно недовършено.
И като всяко нещо дето не можеш да го запазиш
и тя се превърна в омраза,омраза,омраза.
Мрази птиците,небосвода,
чувствата си към мен обмразвай.
Само така догробно
от любовта можеш да се предпазиш.
Но колкото и да отричаш,
да разкъсваш плаценти,
околоплодни води да прегазваш
от всяко ядро на твоите клетки изтича:
„Обичам,обичам,обичам”

Но това са само думите на моето състояние.
Тихо ще ги събудиш!
Оставям между листа и писеца си разстояние.
Само така мога да ви предпазя
от стихията на сърдечната си Обичомраза!


3


Слушайте:

Тишината е състояние на словосмъртие.
Тишината крещи на езика на обесените.
Но повярвайте тя е толкова жива,
защото ,ако премълчиш нещо днес,
утре то те убива!
И аз умрях.
Не посмях да кажа на едно момиче
от волнодумност предишна или от тишинен страх
онази великолепноужасяваща дума „…чам”
И всяка нощ се будя с крясък,
причинно-следствен или следствено-безпричинен,
за да начертая на сърцето си на пустия пясък,
ония думи безвъзвратно отминали:
„Ако сънуваш нечие отблъснато сърце,
то моля те сънувай моето.
Така дори да ме боли, ще знам,
че близо е било до твоето”

4

Слушайте:

Когато чета,книгата заспива преди мен.
Клюмва върху гърдите ми.
Страниците й се затварят.
Защото държани в плен, думите се измарят.
И така притиснати, написани или изречени,
пустинини или пък глетчерни,
независимо дали ги разбираш,
от векове пещерни та до днес
ти ги убиваш,човеко дребен.
Ти ги убиваш!
Или пък те убиват тебе!

Ето, две жени си приказват за нещо.
Може би за любов.
И се мръщят и смеят,
лицата помръкват и греят.
Този говор затихва,набъбва и нов
се издига.А наоколо всичко немее,немее,немее!
А са толкоз красиви, че чак красотата е бреме.
Аз минавам край тях и бездумен умирам,
защото чувам- ТЕ не говорят за МЕНЕ.




5


Слушайте:

„Аз съм глух.Звуците нямат значение.
Но на допира всъщност робувам.
Аз не чувам, когато ми казва „Обичам те”
Но усещам, когато целува!”
Глухонемите тръгват за риба.
И рибите тръгват за глухонеми.
Тях ги свързва безмълвието.
Взаимно те го обменят.
Но най са раними,ах най са раними,
че глухонеми и риби не могат
да изрекат на свойте любими:

„Разбирам,че не мога да те имам.
Та как, аз трябва да те нарека.
Ала единствено нещата имат име,
а ти стоиш над всичките неща”

И още:

„Нощта тъмнее от тъга,
дърветата се претворяват в исполини.
Ако те има, моля те ела.
Ако те няма, нека да те има!

Ела, света не е създаден още
и Бог на своето творение не се любува.
Ела, наоколо ми нощ е.
Не дойдеш ли, то аз не съществувам.

Когато си запътена към мен,
единствено нещата придобиват смисъл.
Ела, преди да съм роден.
Ела преди да те измисля.

Преди се излъжа,че съм влюбен в друга.
Преди да осъзная, че не дишам.
Преди да потреперя,че те губя.
Преди дори това да ти напиша!”



6

Слушайте:

Ако можех да изтръгна от себе си лошите думи.
Ония срещу някого казани,грубите,пуснати диви,
разплакващи,унизителни,стоящите помежду ни.
Бих ги разстрелял с обратната страна на моливА.
И щях да се науча
да говоря,ето така,
мое пропиляно благозвучие:
„Не бива повече да те обичам,
далечномамеща,необяснима.
Небцето обгоря от сричане
на името ти.Твойто име.

Приплъзнало се между устните ми влажни
не мога с друго да го сбъркам.
Крещя го втишинен.И мълком.
А всъщност искам да го кажа!

Защото е така неповторимо,
че сякаш богове са го измислили.
Не говори!Достатъчно е,че го има.
И аз със устни го притискам”

Това е.
Това са думите на моето състояние.
Ще ги събудя.
Премахвам между листа и писеца си разстоянието!