автор: apollyn

"Тя е само сянка"

Едно момиче. От онези безличните, които никой никога не забелязва. Онези, чиито дрехи носят някакъв особен отенък безцветност, който превръща дори най-ярките им дрехи в олицетворение на скуката. Просто едно момиче. С меки черти, с очила с рогови рамки и с лунички. Светлото й, безлично личице е осеяно с лунички. Цветът на очите й не си личи. Той е някак… безцветен? Косите й са безлично руси. А тя… тя рядко говори, рядко се усмихва, рядко гледа в очите. Погледът й постоянно се рее нейде. Тя е бледа и безлична. Нещо повече.. Тя е безцветна…
Ана - дори не онова звучно Анна, което всички произнасят като Анн-наа. Просто, безформено, почти като нарицателно - Ана… Никой не я нарича Ани, Ане, Аненце или Ан. Просто и ясно. Ана. Хората го оставят да се изплъзне между устните им без да си поиграе с езика им, без да погъделичка небцето им. Просто и ясно. Винаги като излайване. Никога с нежност. Ана. С очилата с дебели рогови рамки и безцветната коса.
Всяка сутрин за Ана е една и съща. Всеки нейн ден протича по един и същи начин. И всяка нощ тя сънува един и същи сън. За Ана не съществува радост, тя не познава скуката, тя не познава емоциите. Ана със своите нежни лунички се е срещала единствено с липсата на цвят във всяко отношение. Самата Ана е този отчайващ сблъсък. Много хора биха казали, че тя е олицетворение на скуката. Биха го казали, ако можеха да я забележат, защото тази Ана трудно се забелязва. Тя е като неуловимата прашинка върху ревера на сакото, тя е като… липсата на цвят…
Ана се събужда всяка сутрин в шест и половина. Тя става, опипва спретнатото си нощно шкафче за калъфчето с очилата, вади ги внимателно, почти с любов и сетне ги слага на лицето си. Очилата й покриват десетките чаровни лунички и придават на очите й онази липса на цвят, тъй характерна за Ана. Сетне тя се запътва към банята, където мие очите и зъбите си, внимавайки да не напръска скъпоценните си очила с вода. Връща се обратно в спалнята си с панелени стени, боядисани в екрю, което никога не грее от слънчевата светлина. Сяда на леглото си, сред неизменно белите си чаршафи от хасе и се заема да обува чисти чорапи. Навлича безцветните си дрехи, оправя леглото си и излиза навън.
Дори улиците не забелязват Ана- толкова тихи и леки са стъпките й. Тя се провира сред хората, които дори не я усещат, и сетне дълго разтрива ребрата си. Но тя все така устремно продължава напред към местоработата си, където върши онази работа, която всички са забравили, че трябва да бъде свършена от някого.
Ана не плаче. Тя не оплаква съдбата си. Тя не мечтае. Тя не сънува. Или поне не в истинския смисъл на тези думи. Мечтите на Ана нямат форма, те нямат цвят, в тях не текат живителните сокове на волята и емоцията. Сънищата й са лишени от смисъл, от яснота. Чертите им се размиват с чертите на сънищата от всички онези предишни нощи, прекарани леглото с белите чаршафи от хасе, онези чаршафи, които са виждали единствено нейната кожа и пералнята. Странното е, че прахът за пране е минал през плътта им толкоа много пъти, че дори те са загубили цвета си. Безцветни чаршафи от хасе…
Вечер Ана се прибира у дома, вечеря, прочита няколко страници от неизменната измачкана книга с розови корици и загася лампата. Тя няма домашен любимец. Тя няма куче, което да я буди сутрин, бутайки носа си в бялата й шия. Тя няма котка, която да се свива под завивките й, за да я топли. Няма и риби и канарче. Тя просто няма домашен любимец. Дори си няма саксийно цвете. Но Ана има библиотека. Няколко рафта с романите на Арлекин. Може би с тях обикновеното момиче мечтае своите безформени, безцветни мечти.
Днес е събота. И днес Ана се събужда в шест и половина и се захваща със съботното почистване. Когато то приключи, тя винаги сяда да чете, протягайки бавно ръка към пакет обикновени бисквити. Когато от бисквитите останат само трохи, тя ги събира внимателно и ги хвърля на малкия си балкон. А зад нея, когато затвори вратата, се събират гълъби, които се хранят с нейните трохи. Гълъбите са сиви и винаги поне един накуцва. Те гледат затворената врата с мънистените си очи и отправят благодарности към своята богиня. Тя, от своя страна, седи до кухненската маса, върху която е постлана мушама на цветенца, и гледа гълъбите.
Понякога в събота Ана се поглежда в огледалото за миг, а сетне отминава отражението си, което не е успяло да задържи погледа й. В Ана няма суета, няма нищо нарцистично или егоистично. В нея няма обич и омраза. Тя прилича мъничко на тишината - винаги се крие в някой ъгъл и рядко някой й обръща внимание.
И днес Ана излиза на съботната си разходка. Тя стъпва върху първата алея в парка и извървява съботните деветстотин крачки до любимата си пейка. Сяда и просто седи там. В продължение на половин час. Не мърда на милиметър. Хората я отминават. Кучетата не идват да я подушат. А понякога и някоя възрастна жена се опитва да седне в скута й. Но безцветното момиче не вижда нищо от това. Очите й, зад дебелите рогови рамки, се взират в синьото небе. Тя почти не премигва. Просто наблюдава облаците, вперила очила в синевата. В този половин час луничките й засияват. Само те танцуват върху лицето й, отдавайки й минималното си количество цвят.
Сетне Ана става и се връща у дома. Включва телевизора си и луничките й посивяват. Телевизорът е черно-бял Велико Търново. Образите му играят, отразени, върху големите й стъкла, а ръцете й не помръдват. Тя не продумва, не възкликва. Сетне идва времето за сън и тя полага уморената си безлично руса главица върху възглавницата.
Ана не е самотна. Тя просто не знае какво е самота. Изтърканото й плюшено мече-палячо бди над нея. То е най-добрият й приятел, макар и без едно око, макар и с изгубени камбанки. Но окото му копче винаги гледа далече през Ана, към хоризонта и гълъбите. Мечето е посивяло от времето, не… всъщност то се е обезцветило. Ана го прегръща и се взира в него, но никога не продумва.
Днес вече е неделя. Ана се събуди в шест и половина. Оправи леглото си и се отправи към банята, облицована с бежови плочки. Ана надзърна в огледалото и се усмихна. Пусна топлата вода и затвори вратата на банята. Луничките й светят в най-нежното оранжево, а косата й проблясва в златно. Очилата й ги няма и очите й греят във виолетово. От парата по стените избива влага, а огледалото се е замъглило. Ана рисува в него. Прокарва пръст по запотената повърхност, за да създаде усмихнато лице. Сваля дрехите си, сгъва ги и ги оставя върху коша за пране. Сетне прекрачва ваната и сяда сред топлата вода. Малки вълнички и водни кръгове милват кожата й. Тя се смее с глас, докато водата залива бледото й тяло. Цялото й същество грее във всички цветове. Анна, Анна, която е забравила очилата си в спалнята, протяга ръка към бръснача…

А ето какво пише на некролога й "Ана (1966 - 2004) Сянка, която намери светлината". Ще я кремират. В неделя. А сетне безцветната й пепел ще се превърне в храна на гълъбите.