автор: DiABLOLiTiC

Тя вървеше бавно срещу топлия вятър надигащ листата от пътя на безкрая пред нея. От двете страни имаше широколистни дървета похлупвайки с короните си пътеката между тях приличаща почти на тунел. Слънцето бавно залязваше отпред...
Имаше чувството, че плува в листата носени от вятъра. Носеше странна рокля на 4 големи шахматни квадрата, 2 черни и 2 бели. Несиметрична, без гръб и без един ръкав, ръката и стоеше гола, надолу продължаваше върху единия и крак до коляното. Вървеше бързо стъпвайки плавно сливаща се почти с времето без да се обръща назад... Слънцето заслепяваше очите й... Малко по-назад от нея, не повече от 20 метра я следваше мъж, стъпвайки точно с нейните крачки по едно и също на нея време. Ако ги гледаш отстрани би казал, че са го тренирали доста дълго време. Тя спря за да погледне часовникът си. По-дяволите – промълви. Сигурно не съм добре. Беше 20:24. Обърна глава назад, в първия момент виждаше сянки и тъмнина, заслепявана досега от слънцето пред нея. Не видя никой. “Ще вървиш по пътеката до 20:27, там ще те чакам” и беше казал. “Ако вървя прекалено бавно или бързо, не с такова темпо, че да ме отведе до мястото на което искаш да се срещнем” – го попита. “Тогава може би съдбата не е искала да се срещнем” – последното нещо което чу от него. Продължи напред. Може ли да си направиш среща във време без място!? По-лесно и бе да си представи място без време. Мъжът излезе зад дървото, усмихна се леко и си каза тихо “Понякога е нужно малко да помогнеш на съдбата”, наведе се да вземе кърваво червената роза с дълга дръжка и бодли, която сам бе засадил и отгледал, погледна часовникът си 20:25 – продължи след жената. Вятърът задуха отново повдигайки листата приличащи на преспа сняг пред тях. Забърза крачката за да я настигне, нямаше много време. Стъпваше безшумно. Двамата спряха едновременно без да поглеждат часовникът. Жената престана да чува собствените си стъпки от шумоленето на листата върху който стъпваше. Тишина. Него го нямаше, може би не е вървяла както трябва. Попита се, може ли да закъснееш за място в точно време на среща.
Не – чу тих плътен глас зад нея, изтръпна, затвори очи... обърка се... Изпита страх, коремът й се сви, малкото дървено кръстче което купи за да му го подари падна на земята от ръката й. – Часът за мен, часът за теб, е един и същ. Не можеш да закъснееш за среща без място, където и да се намираме часът винаги ще е един и същ за мен, за теб. – Премина топлина по тялото й. Желание, Страст. Бавно се обърна към него…