автор: Fatalissima

Винаги започваше невъзможни връзки. Обречени взаимоотношения…Лишено бъдеще… Бе поредната авантюра…Бе поредната любовница…
Винаги започваше невъзможни връзки. Обречени взаимоотношения…Лишено бъдеще… Бе поредната авантюра…Бе поредната любовница…
Но и този път се раздаваше безрезервно, без да го осъзнава. След всяко негово среднощно посещение, тя си казваше „Това е за последен път! Няма да отговарям на позвъняванията му. Няма да отварям вратата си с лекота”…Беше така от 8 месеца… Страстта и към него бе по-силна от всичко…от ината й… от волята й…от нея самата…Изпитваше нужда от минутите с него, както наркоманът има нужда от поредната си доза…През тези месеци, тя изпитваше и чувството на омерзение, погнуса, срам, невъзможност и самота…Защото вече бе изморена от това да се крие. Бе изтощена от лъжите. Угризения на съвестта я караха да се презира заради, това което си причиняваше. Тези истории бяха в разрив с всичките й приоритети и принципи. Не бе адекватна на работното място. Бе станала мнителна – съмняваше се във всяка шега. Не вярваше дори на най-близките си. Не се чувстваше красива, дори нито умна… Знаеше, че тази поредна авантюра й действа пагубно. Но не можеше да устои, когато видеше името му на дисплея. Не можеше да каже „Не”, на най-блажените целувки. На най- сладкия плод. Точно, защото бе забранен. Точно защото бе невъзможно. Защото по закон той бе чужд мъж. Защото може би бе лицемерка. И всъщност й харесваше да играе ролята на мръсница. Харесваше й да вижда страстта в погледа му… харесваше й, че избира нея, всеки път… харесваше й да усеща обожанието… да чувства превъзходството и преднината в тази игра… Реши, че ще изживее тази тръпка до край…докато не угасне искрата… докато не мине опиянението и онова главозамайване… Искаше да изсмуче и последната капка от тази история… И всичко бе от страх…Илюзиите й за любовта се рушаха с всеки изминал ден.. тя виждаше, че няма вечна любов, че рано или късно тя се метаморфозира… Смяташе да краде докато може…, докато не стане нечия съпруга, нечия слугиня, на която изневеряват… Толкова презираше мъжете, заради тази тяхна страна- да обещават, да подхранват илюзиите на жените, да ги манипулират безскрупулно. Щеше да се възползва от момента, докато все още имаше шанс… докато все още гърдите й не са увиснали от кърмене, тялото й не се е покрило със стрий и целулит…Защото и нея я чакаше това… след само 5 години и тя щеше да е „стара чанта” и тя щеше да спада към графата на „използващите крем за бръчки”…Трябваше да навакса, за да има какво да си спомня…Защото толкова много се страхуваше от старостта, а не оценяваше младостта…
Знаеше, че е използвана…Просто това бе част от нейния собствен експеримент, да се превъзпита. Заблуждаваше приятелите си и най-вече самата себе си, че тя е котката…,а той кълбото…Че тя го превъзхожда – защото е независимата и самостоятелната. Тази, която няма ограничения кога ще излезе и кога ще се прибере. Тази, която може да си позволи да не дава обяснения и да не търси такива. Но бе лицемерка – защото всъщност копнееше за истинска любов, за приятелство,подкрепа, сигурност, мъж до себе си. Имаше нужда да се прибира у дома и да има на кого да сготви, на кого да изглади ризата, но кого да помогне за важно решение, до кого да си легне. Имаше нужда от всички онези малко битови проблеми… искаше да има с кого да се кара - кой е наред да изхвърли боклука, да измие чиниите, да пусне прахосмукачката…
Истината бе, че тя е изиграната. Тя е марионетката…, която през по-голяма част от времето бе оставяна да събира прах… Тя бе като онези играчки…, които толкова много желаеш като дете… Онези скъпи кукли, които сънуваш и искаш за Коледа…и когато ги получиш ги забравяш…омръзват ти…,защото вече ги имаш…и искаш нови…Вече 8 месец, тя бе куклата за Коледа…Куклата, която отваряше вратата си с охота… Която нищо не искаше, защото нямала нужда…стигало й и това…Но всъщност емоционално я изцеждаше. Превръщаше се в кастрирано животно…Дебилно… чудовище… Звяр…, който бавно и методично се самоизяждаше – започна от душата… почти е стигнал до сърцето…Звяр, който живееше все още в добра обвивка… с лъскава грива… здрави крайници… и жизнено тяло… Звяр, който си бе изградил стена…Стена, от страх – че ще остане сам до края на живота си. Стена, която го предпазва от реалността… От животът, такъв какъвто е…
Стените на повечето хора са, за да прикрият слабостите им, комплексите, недостатъците. За да не допуснат някои да се възползва от тях. Но нейната бе друга… нейната стена бе, за да наранява себе си, за да се самоунищожи, за да не позволи някой да й помогне…Изгради я, за да се самонакаже, че обича безрезервно в свят, където никой не обича никой и всичко е една илюзия. Изгради я, за да унищожи утопиите си за съвършеното семейство и съпруг. Естествено, че бе и за да я боли по-малко, ако евентуално някои стигне до нейното истинско „аз” и я нарани. За да може да каже „Знаех си, че така ще стане. Аз казвах ли ви…”.
След още месец, той се наигра. Спря да й звънни. И тя не го търсеше. Добре, че бе горда. Въпреки това изпадна в отчаяние. Започна да пие. Да ходи сама по барове. Да се предлага на мъжете. Искаше да бъде тяхна кукла, но евтина и парцалена. Беше жалка.. Всяка нейна реплика бе, като отчайващ вик „Моля те, ожени се за мен. Не си тръгвай, не ме изоставяй”. Когато поредният непознат си тръгнеше, тя изпадаше в истерия. Къпеше се до претъркване на кожата. Обикаляше стаите в кръг, като заключено животно… оковано в собствените си вериги. Самоизяждането продължаваше. Започна да личи и външно… Вече дири не бе привлекателна. Отблъскваше всички. Приятелите й се отказаха да й помагат, не виждаха смисъл. Минаваха й мисли за самоубийство, но нямаше куража. Нямаше смелостта да сложи края на това жалко съществуване. Не позволяваше да й помогнат, не искаше да си помогне и сама.
Минаха 2 тежки и трудни години. От самоунищожаващата терапия, бе останало половин сърце, което обаче щеше да спре всеки момент от кръвозагуба.
Запозна се случайно с един старец. Добродушен и болнав вдовец, който скоро щеше да умре. Обикна го като свой баща. Започна да се грижи за него. Да му готви, чисти, глади ризите. Обичаше да й разказва за своята съпруга. Винаги плачеше за нея. Защото бе изгубил най- верният другар, спътникът в живота си. Слушайки го, тя започна да се лекува. Започна да възвръща вярата си в любовта. В чистите взаимоотношения между мъжа и жената. Това отключи естествеността й. Прогони предубежденията й. Изтри очакванията й. Въпреки това остана сама.
След като възрастният мъж умря, тя напусна работата си. Започна като санитар в един старчески дом. Там колекционираше историите за любов. Мисълта за старостта вече не я плашеше. Нито пък самотата. За да съществува този свят, за да има хармония и баланс в природата- трябваше да има и такива като нея. Единствено съжаляваше, че когато остарее нейната история за любовта ще бъде недописана.