автор: kaliopa_ina

Неделя не е ден за сълзи, си повтарях наум, докато премигвах бързо-бързо. От опит знам, че успея ли да отложа плача за следващия ден, значи съм го победила. Освен това „Москва не вярва на сълзи”, нито София. Аз съм мъжко момиче, ние не ревем. Виж – мъжете – да. Отива им да са чувствителни. Повечето бързо се научават да имитират душевност в нужния момент.

Аз усъвършенствам прикриването й. Отрязах си косата. Ем-пе-тройката трещи в ушите ми, дъвча звучно в унисон с музиката. Бързо разбрах, че с полуотворена уста е по-секси. Купих си маратонки – я, колко е лесно да си смениш походката. Няма да нося книги на публично място, нито чадър, химикал, лейкопласт и фон дьо тен. Защото изхвърлих чантата, в която да ги държа. Смених си парфюма. И пръстените. Обмислям идеята за пиърсинг, но никъде не предлагат упойка. Болката била част от него. Не благодаря; и татуировка не искам.
Искам само да си сменя средата, дано дегизировката помогне. Ще привлека ли себеподобни с новите си дрънкулки? На колко години изглеждам без грим и бретон?
- Мога ли да Ви помогна?
Бабата хем не смее да пресече, хем ме гледа подозрително. Нещо не й се връзва. А! Говоря на Ви. Мамка ми!
- Да ТИ помогна ли, бабче? Гив ми йо хенд – мляскам насреща й и я повличам по пешеходната пътека. Върви и ми сумти свирепо. Няма да забелязвам вече пешеходци, които видимо са на възраст, в която имат нужда от помощ.
Дори не ми благодари, само си стисна жалкото чанте по-здраво под мишница, чак се приведе в усилието си да се опази от мен. Не е било лесно да си тимуровец и в миналия век, сега е безнадеждно.
Седнах на поразклатена пейка пред бившето ми училище. Посвлякох се малко и нехайно протегнах крака за по-автентичен вид. Ей сега вече трябва да завържа така нужното ми познанство, днес е третият ден, в който нищо не се случва. Аз съм журналист. И това е най-странното разследване, което съм водила. Размотавам се, дъвча дъвка, чакам. Предпочитам да търча нанякъде, но няма накъде. Трябва да ме намерят и да ми се доверят. Трябва да проверя, колко лесно в този град можеш да си купиш дрога, ако си под 18 години.
Истината е, че това е проблем само за мен. Не, защото съм пълнолетна, а защото трябва да го направя като ей онези хапльовци там.
Гледам ги настойчиво. Дано ме забележат. Дано, дано, дано. Имам си даже легенда: аз съм от Математическата, на 17 години съм и съм готина. Тримата глупаци ме отминават, до последно ги гледам, надявам се – предизвикателно. Но те не ме отразяват. Не съм от техния свят. По дяволите, какво не ми е в ред? Да не са хомосексуални? Предпочитам да е така.
Добре, че е неделя. Няма шанс да мине някоя от бившите ми учителки и да ме познае. Дъвча.
Продължавам да кибича. Отсреща се задава позната фигура. Венци – стара тръпка. Привеждам глава – тук съм инкогнито. Ей така се смущавах и преди сто години, когато го мернех. Но сега причината е друга. Не само, защото е очичкавял, а ще ми развали дегизировката. И той ме подминава, джобовете на дънките му са замърсени. Животът е гаден. На тази пейка май съм съвсем никоя. А вече съм отвикнала да е така.
Спуквам предизвикателно балон, той некрасиво се размазва по бузите ми и от безсилие пак ми се реве. Освен това ми е тъпо, няма по-самотен изтърсак днес от мен. Спомням си всички дни, в които ми е било гадно. И защо. Сега вече съм се скапала съвсем, мрънкам си сама и наистина заплаквам. Няма нужда внимателно да попивам сълзите, вече нямам грим. Какво облекчение, хлипам и дори подсмръквам с нос. Не ми пука. Не ми пука с онази настойчивост, с която не исках да ми пука преди години. Сега съм отново тийнейджърка, при това финансово независима, с готини дрехи и нов телефон. Но съм сама. Сама. Дори само за тази неделя. Искам да вия с отчаянието отпреди 10 години. Когато дойдохме тук, аз бях в 11 клас и не познавах никого. Ей така висях и тогава, и мразех нашите, че ме довлякоха в този объркан град. Тогава не плаках, не го направих само от инат, но сега май ще изрева всичките си сълзи и сополи. По дяволите. Така разследването ми отиде съвсем по дяволите. Сумтя и изплювам дъвката точно, когато нечия ръка леко ме потупва по рамото. Ярки маратонки, дънки като моите, черна фланелка и страхотни сиви очи.
- Ей, не плачи - тихо ме успокоява непознатият.
Гледа ме очаквателно и е престъпно млад. Подсмръквам за последно. Аз съм намерена. Бързо профучавам през всички времена, чак до ден днешен: правя разследване, най-после съобразявам и се усмихвам подкупващо:
- Имаш ли джойнт?