Колко дълги са дните отчаяни по мига,
в който ти ще отвориш вратата,
колко тъжни са моите спомени
как със тебе на север вървяхме.
Вятър виеше гневно в очите ни,
а снегът бавно трупаше в нас...
Помня как се изгубихме в пътя,
как те виках със няма тъга,
колко жадно изпи ме ноща....
И не обич ми прати по птиците,
а студен в тишина ме обгърна.
И невярна една свобода
със нелепото име раздяла
като изстрел премина през мен.