автор: rosy88

Не, не иска да мре. Не я храня. И чакам да пукне.
Все расте, като тиква набола от семка отровна.
И е толкова жълта, че чак ми убива отвътре.
А когато заспивам в теб се разлива до розово.

Тя е другото нещо, с което не мога да свикна.
Ту пълзи, ту стои като камък забит сред цветята.
Щом разперя криле, някой ден, от тук да си ида
ще се вкопчи в съня. И ще вие. Ще търси отплата.


Уж е влюбена в слънцето, а мълчи и луната я пали.
В полунощ се промъква след стъпките наши до плажа
И тогава от глупост и нежност ми иде да викна:“Коя си”?
Но понеже е синя... И твоя...Аз нямам какво да й кажа.