автор: dara33

То било камилче, сладко и мъничко, наивно и глупавичко. Обичало да се разхожда из пустинята, и да наблюдава всичко, което се случва. Очите му любопитни и големи, гледали на света с учудване, сякаш не свят, а камбанка, с вълшебни звукове, които то чувало непрестанно в душата си.
Един ден през горещото пладне стадото поело на дълъг път. Камилчето тичало все напред. Нали било любопитно всичко да види и опознае. Било му интересно там сред пясъците и дюните... Всичко било жълто, като огромно слънце, но от пясък. Вървели дълго. Уморени и изтощени, те искали по- бързо да прекосят пустинята, за да достигнат до Страната на камилите. Камилчето все изпреварвало стадото. Тичало...тичало...тичало. Другите камили все подвиквали след него:
-Спри се, не тичай така бързо напред ще се умориш, и ще ожаднееш, по-бързо от нас.
Но то нали си било мъничко и глупавичко хич и не слушало.
-Аз ще намеря вода спокойно мили приятели.
Така казвало камилчето, а старите камили се усмихвали на неговата наивност.
Вода в пустинята, е равносилно на магия в пустинята, само че освен тях нямало вълшебници там сред жълтите пясъци...
Камилчето се отдалечило. Стадото останало далече зад гърба му. Изведнъж се вцепенило от изненада, защото там пред него се виждал красив и чуден оазис. Зеленина го подканяла, водопад струял сред палмите. И камилчето отново се затичало, оазиса да стигне.
И точно когато си мислело, че почти го е стигнало, оазиса изчезвал сякаш мъгла. Камилчо не се отказвал. Най-накрая уморен и потен седнал на горещия пясък и въздъхнал тежко, тежко.
-Ох, те май бяха прави. Не трябваше да бързам толкова много.
Другите камили го настигнали. Едната от по-старите казала:
-Който много бърза, далече не стига.
Една от по-недоброжелателните казала:
-Това камилче си е глупаво по рождение, оставете го.
Тогава старата камила ядосано се обърнала към нея:
-Няма глупави камилчета. Има млади и тичащи, изпълнени с мечти. Нима ти не беше такава преди?
Засрамила се камилата, която недоволствала срещу малкото камилче.
Привела ушета надолу и замълчала за дълго.
-Благодаря ти, водачо на стадото. Аз май много избързах...Вече ще се старая да съм по-послушен.
Засмяла се старата камила. Та кое малко камилче не тича така, на воля...
И кое малко камилче не се заблуждава, че всичко което вижда е наистина такова, каквото го вижда. Оазиса бил мираж, плод на умората, и жаждата на камилчето.
После мъничето отново се затичало. Този път един кактус видял сред пустинята, хубав и зелен.
Спрял пред него, и попитал:
-Кактусче, ти говориш ли?
-Говоря разбира се, но не с камили.
Камилчето се обидило и ръфнало кактусчето със зъбките си.
-Ох, как ме заболя!
Не кактуса, а камилчето извикало така.
Кактусчето се засмяло.
-Ех, и ти мъниче, че ние бодем така се пазим.
-И това ще запомня.
Така казало малкото камилче, и се прибрало при стадото си. Днес било научило много неща.
Да не тича без посоки.
Да не вярва на всичко, което вижда.
И да не хапе кактуси, защото имат бодли.

Стадото отмаряло от адската жега. То намерило местенце и положило уморената си главичка. Било време за сън. Звездите весело го подканяли, да нанка, защото утре го чакал нов ден, и още много път към страната на камилите.
Заспало камилчето мило, огряно от нежни звезди, там сред златна пустиня и стадо от стари камили. И засанувало прекрасни сънища, за оазиси и чудни страни. Това е приказката за камилчето, дето вярвало на всеки и всичко. Камилчето спи и сънува, заспивай вече и ти. Стига така си бодувал, че утре те чакат бели...


автор: Лили Спасова