автор: SARITA

-Събуди се!

В съня ми нахлуваше някакво безпокойство. Някой грубо прекъсваше насладата и спокойствието на прекрасния свят, в който се намирах.
-Ей! Събуди се!

Разтърсваше ме. Откъсваше ме от вълшебството на блаженото ми лентяйство. Чувствах се толкова хубаво. Потънала в забравата на съня, сякаш летях над облаците, а слънцето огряваше всичко около мен и го оцветяваше в мека бледо-жълта до топла оранжева светлина.

-Събуди се!

Цялото тяло ме болеше. Сякаш с нож режеше местата, където усещах докосването, грубото разтърсване. Това беше ужасно! Полу в сън, полу - будна, осъзнавах нахлуването на този неканен натрапник и въпреки, че все още спях му се ядосах, че с такова нахалство иска да ме изтръгне от вълшебният ми свят.

-Махни се! Остави ме да си спя!
-Събуди се!

Вече беше късно. Потърсих спокойствието, меката топлина, приятната светлина, но те бяха изчезнали. " Защооооооо?!" Простенах на ум. Започнах да се пробуждам. Постепено добих усещането за цялостта на тялото ми и разбрах, че то наистина ме боли - бях в някаква изкривена, абсурдна поза и се зачудих как съм могла да сънувам толкова хубаво в това положение. А после усетих някаква приятна топлина, докосваща лицето ми. Най-после се насилих и леко отворих очи. Изумлението ми отстъпи място на здравия разум и реших, че още сънувам. Виждах ярка, бледо-жълта, почти бяла светлина, която незнайно откъде беше нахлула в стаята ми и ме огряваше. Пак затворих очи. Не. Сега не се виждаше светлината. А само се чувстваше приятната й топлина. "Не може да бъде!" Отворих широко очите си и леко примижах, заради първоначалното ослепение. Премигнах пак. После още веднъж. Не! Това не можеше да бъде! Аз наистина бях огряна от ярка, светло-жълта почти бяла светлина. Огледах се. "Бре! Извънземни!" - опитвах се да се усмихна в себе си, но усещах, че нещо не се връзва. След миг очите ми вече бяха привикнали със светлината и от нея се открои образ: Виждах едно нежно, спокойно лице с топли, усмихващи се кафяви очи, които бяха насочени към мене и като че ли и те разпръскваха светлина, толкова приятно излъчване имаха.

-Здравей!

Не вярвах на очите си!
Даже ми говори!

Премигнах и пак погледнах. Зачудих се какво ли прави тази жена тук. А после се запитах: " Жена ли е?" Уж имаше женски черти, но по-скоро се усещаше като дете. И в един момент се ядосах:

-Ах, ти! Защо ме събуди?! - просто нямаше начин да й се размине. Това си беше моят сън, този прекрасен сън, от който толкова се нуждаех - вливаше сили в мен, караше ме да се чувствам, че живея.

А тя стоеше и ме гледаше с топла, сияйна усмивка и дори и не ми обърна внимание, че й се ядосвам. Почувствах се смешна и безсилна от гнева си. Затворих за миг очи, а после пак я погледнах. Все още си стоеше и ме гледаше с вълшебният си поглед. И аз... Иаз се почувствах омагьосана. Усетих в себе си лекота и някакво необяснимо щастие. Сякаш светлината, която ме огряваше беше всичко необходимо, за да се чувствам, че съществувам. Като че ли тази светлина беше всичкото щастие на света и сега аз се чувствах щастлива просто заради него. Не беше за вярване! Сънувах ли?

-Сънувам ли? - Попитах я нея с надеждата да ми помогне да се ориентирам. Съзнанието ми възприемаше нещо, което не знаеше към реалността или към сънищата да причисли. Чувствах се безпомощна и наивна като малко дете.

-Не знам. Сънуваш ли? И сънят, от който те отнесох също беше реалност, както и съществото, лежащо до теб. Ти ми кажи.

Огледах се. Наистина! Ето го това същество, което толкова много обичам. Гушнало се е до мен на леглото, потънало в своя си сън. Почувствах умиление. Толкова е нежно! " Какво ли сънува? Дали е поредният кошмар? Или е нещо хубаво?" Понякога чувам как изстенва в съня си, но сега е спокойно. " Значи е хубаво." Изпитах такава дълбока обич и нежност към него в този миг, че се наведох и го целунах. Прошепнах: " Обичам те!", а чувствата ми бяха толкова силни, че в очите ми бликнаха сълзи. "Обичам те!". Беше толкова хубаво!

Огледах се отново. Тя все още стоеше и ме гледаше с нежност, топлина и умиление. Сякаш се радваше но чувствата ми! И в един миг прозрях: Та тя беше щастлива заради мен! Радваше се на моето щастие, летеше с моята обич, усмихваше се с моите чувства. О, небеса! Нима това беше реално?!

-Е, кое е сън според теб сега? - гласът й беше топъл и нежен, спокоен и уверен, излъчваше сила.

Премигнах. Усмихнах се и почувствах, че съм преизпълнена със щастие.

-Защо ме събуди? - Звучеше глупаво, но това беше единственият смислен въпрос, който изникна в мен. И чувствах, че е правилният. Сетих се, че някой беше казал, че "не са важни отговорите, които ще дадеш, а въпросите, които ще запиташ".

-Ти спеше толкова сладко. Погледах те и на мен ми се прииска да поспя. За малко и аз да се изгубя в съня ти. Беше толкова приятно!

Не ми отговори. Да не би и аз да очаквах отговор!?


Сепнах се. Изумена отворих очи. Сякаш някой ме беше полял със студена вода. Седнах в леглото, чудейки се какво става. Огледах се. Било е сън! Сънувала съм! Леле! Това беше наистина странно.
Огледах се наоколо: Беше утро, в стаята се процеждаха няколко слънчеви лъча, промъкнали се през процепите на щорите. В стаята беше топло и задушно, както всяка сутрин - слънцето напичаше и я превръщаше в сауна. Но този път това не ме подразни. Не успях да почувствам яд - просто констатирах факта.
Погледнах любимото същесто до себе си и се зарадвах на съня му. Беше красиво и нежно, като малко дете. Наведох се и го целунах, прошепвайки: " Обичам те!". Чувствах се щастлива, че го имам, че тази стая я огряват слънчевите лъчи, че съм тук и сега, че живея.
Протегнах се и тихо се измъкнах от леглото. Кръстът пак ме болеше ужасно, но този път болкота не ме накара да се чувствам ощетена - не се запитах: "защо трябва да ме боли това?", както друг път. Сега болката беше просто болка и нищо повече. Аз съществувах! И това беше всичко. И нищо, и никой не можеше да ми го отнеме. Дори и тъпата болка.

Отидох в кухнята. Направих си кафе и бавно отпивах от животворната течност. " Какъв сън!" - Помислих си - "Невероятно!". Но вече се чувствах променена. Не обръщах внимание на болката, на дребните простотии, с които хората се опитваха да ме подкачат. Сега виждах в тях просто хора - като мравчици търсещи пътя към мравуняка. Всяка една си имаше свои мисли, свои чувства и свой начин за откриване на пътя. И всяка една беше различна. Всяка една беше добра. Понякога - угнетена и разярена от безпомощността си, но пак си беше добра.

Дали сънувах? Не знам. Дори и да сънувах и сега, то поне бях щастлива.