автор: biser4e

предизвикано...

Ако дъждът внезапно онемее
и слънцето лъчите си прекърши,
небето от дъгата ослепее
и ако времето внезапно свърши.
Ако дърветата забравят как се диша
и въздухът на памет заприлича.
Ако реките съхнат откъм извора.
И пътищата спрат да криволичат.
Ако Земята се намрази със оста си
и стане непонятен катаклизъм.
Ако Всемира съмне в царствен хаос
понеже са избухнали звездите.
Ако един от полюсите се стопява,
а другият се пепели като стърнище.
И после кресне силно тишината
с гласа на океана - че приижда.
Тогава ще успея да се скрия
в зенита на последната прашинка
и ще преплувам сляпото безсилие,
докато сътворение достигна -
в една щастлива вечна вероятност -
Земята да се върне във Всемира...
Сега, разбираш ли, защо е важно
да го обичам, докато ме има!?