автор: kauboec

Зъбчатите колела се завъртяха и скоро предстоеше ГОЛЕМИЯТ ПАНАИР НА ИЛЮЗИИТЕ
Cocaine, pistol and letter
(full version)

Исках да разбера какво се вижда от окото на бурята.


След като не ми остана нищо по-добро от това да й пръсна мозъка на вътрешната страна на прозореца, нямаше нищо по-естествено от това да видя очи в очи цевта. Още миришеше на сяра. Стаята бе опушена прекалено много, повече и от това което тя би допуснала. За останалото съвестта й нямаше против. Но ако можеше да говори може би щеше да поиска да почистя преди мухите в обедната жега да развалят паметта й с малките си хоботчета.
Романтиката е внушение, раждането и смъртта са врати и докато отшуми проскърцването на първата вече си хванал дръжката на втората. През цялото време се ослушваш за любимите си внушения и напук на всичко се смееш, за да не те помислят за глупак. Когато си отиваш пред теб има бездна - можеш да полетиш защото вече не си длъжник на никого. Нагласяш барабана и натискаш, ще си отидеш по-бързо отколкото миризмата на барут ще разнесе във въздуха.
Насекомите освен неизбежни са и невинни.
В другата стая въздухът още беше свеж и за кратко бе свободен от излишни присъствия. Кръвта й се събра в малка локва пред вратата и ме изчакваше в засада. Полюлеят въпросително се залюля. Поставих три предмета пред себе си и поех съдбовното пътешествие.
Кокаинът ме удари първо в челото, а след това ръцете ми сами потърсиха листата. Някой бясно тропаше по входната врата, но трябваше да почака... имах малко работа.

“...докато пропъждах с вулгарни изрази ветрове и виелици от пътя си разбрах, че макар пътят да свършва в дъното на хоризонта всъщност е безкраен и навярно ще погубя стъпалата си ако не повярвам в това. На един кръстопът между четири пустини събух парцалавите си обувки и видях цялата си кръв събрана в тях. И тъй като не можех да продължа с краката си достигнах края на хоризонта ходейки на ръце.” – листът свърши и продължих с нож да пиша върху тапетите, там където все още стояха по стените. За останалото се грижеше кокаинът, както и умът ми, който неотклонно следваше повелите му..
С тромави стъпки се отправих по посоката на шума и отатък вратата се бележеше единствено пейзажът на равнодушието щедро опряло гръб на празната човешка суета, която слага хората в достатъчно добре укрепени отделения. Отново затворих. Ново отделение. Време е за парадът на белия танц. Последният валс няма да е във Виена. Балният костюм не е изгладен. Има Бейлис и не го скъпя. Понякога гася пурите си в него, докато издишвам пушек кръв срещу копринените пердета от Бангкок и дори бих удавил шарения пудел със скъпа прическа в малкия басейн за 48 000$, ограден с японски храсти.
Frau Neuman, вашето време изтече миналата есен... моят подарък се състоеше в една зима, пролет и едно ярко лято, които така щедро придадох към изтеклия ви живот, така че кротко приемам вашето скромно благодаря от тънките ви устни, с които ви дарих преди три години в клиниката на “ L&M ”.

Зъбчатите колела се завъртяха и скоро предстоеше ГОЛЕМИЯТ ПАНАИР НА ИЛЮЗИИТЕ.

На втория ден от случилото се кучетата първи известиха присъствието ми в техния квартал. Това очевидно бе кварталът на кучетата и боклуците. Откакто се укривах на ралични места по кръглата, но като че ли плоска, земя, видях какви ли не глупости и отначало си казвах щом не е вярно сигурно е истина, а по-късно кротко заключих, че живеем в едно неподозирано весело място, в което с малко кокаин и един изоставен труп можеш да обиколиш света даже и без да напускаш мястото на престъплението. Деветте индийски танцьорки в главата ми посочиха някаква сурова мъглявина, в която влезеш ли, навярно, не можеш да се измъкнеш за по-кратко от трийсет слънца и една пълна луна. След като се наех с това странно място съзрях една преголяма сладкарница и докато обяснявах на продавачката какво точно парфе искам да ми завие отвън се случи една ужасна катастрофа /освен това едно от псетата, които още ме следваха опика фасадата на магазинчето, така че бедата бе двойна/о’не тя може би знаеше за хилавия труп//. От трясъкът ръката й, наедряла от сребърни пръстени, потрепери и тя разцепи любимата ми част – целувката отгоре, което немалко ме ядоса и на излизане не й се усмихнах. Отвън едновременно вървях и ядях, а срещу ми имаше десетки капещи листа, след което достигнах до един автомонтьорски салон, където разни омазани в грес и глупости момчета поправяха стари коли и от време на време тихо ругаеха. Несъзнателно бършеха лицата си и още по-глупаво триеха длани в малки кърпи закачени по стените за яд на паяците, които са снасяли в тях. Нехайно ме поздравиха, провокирани от външния ми вид и аз ответно им кимнах./ дали те?... едва ли/
Тук спрях и изпих едно шварц кафе. Шумът на колите утихна. Обърнах се – мястото беше изчезнало – явно бях нахранил очите си. Вдигнах от прахта нищожния си багаж и продължих с тихо подсвиркване да вървя. Съвсем без замисляне прибрах едно джудже в раницата си, което знаеше сто и две житейски притчи и когато тишината на някое чуждо място ми дотегнеше като неспирната пот върху веждите ми го извеждах на преден план в съзнанието си и го подклаждах за мислене с малко бял прах в носа. В някои ключови моменти споделяше, че страда от астма и затова спрях да деля от белия си товар с него. Времето с него летеше. Толкова хубави есени без теб. Цял грях е че ми трябваше толкова време смелост, за да те пратя на едно по-добро място... ти знаеш ли колко птици прорязаха небето в онази първа нощ на твоето преселение. Да знаеше, ти би полетяла лека като азотните съдинения, които впримчени в гълъбовите пера виждат разтоварването на хашиша в Сидней; група негри как разпродават бели бебета на азорските острови, карнавалът в Рио / шест хиляди бразилки, това са шест хиляди торса, ханша и бюста плът, които вървят към своето най-празнично падение/, те видяха кулата в Пиза, винаги в поклон към земята; да знаеше – сега би ме целунала...
Пътят ми продължи смело напред и от твърде невнимателните ми обиколки се озовах насред друго селище. То бе малко село с четиринайсет жители, площадът им бе толкова невзрачен, че с годините сам се е гънел от срам и почти бе завит на фунийка. От пълна гибел ги спасяваше един побит направо в плочника часовников механизъм. Големите стрелки изморени от еднообразния си път бяха спряли в 14:22 на неизвестно коя година. Извадих цифровия апарат и помолих един овчар да ме заснеме до часовника. Станаха прекрасни фотоси и от благодарност закупих от него два големи слънчогледени стръка и ги напъхах до половина в дочения си панталон, като по този начин те надвисваха над мен като чадъри и пазеха ценната ми главица. Отделно от това събираха жужаща компания от десетки насекоми. През една есен валя неспирно четири седмици, от което неизсъхналите стръкове пуснаха корени, промушиха се през пъпа ми и обратно нагоре обвиха сърцето ми. По този начин сърцето ми не можеше нито да се влюби в прекрасните амазонки, нито да получи инфаркт, когато прелитах над дребнавите човешки падения. Понякога посягах ръка нагоре и си отронвах шепа семена. Те ми даваха достатъчно ___, за да се довлека до следващото място.
Беше началото на ноември, слънцето отиваше на някъде – тръгнах подире му.
Жаждата ме отведе до онзи кладенец, за когото местните казваха, че бил прокълнат. Пред него имаше огромен беловлас старец седящ на скръстените си крака. На главата му стоеше дълга конусовидна шапка, която завършваше с пискюл. Пискюлът продължаваше в делги ресници, които стигаха до земята. По нея обратно по ресните се изкачаваше един огромен керван мравки, носещи пшеничени зърна за още неизлюпените си малки. Вървяха на места без ред, а другаде под идеален строй. Вдигнах очи от тази животинска канонада и потърсих неговите. Той ме усети и отдръпна миглите си. От там също излязоха мравки и потекоха към бузите му през шията и под яката се скриваха пак в дрехите му. Устата му стоеше застинала и не се учудих, че тя бе вход и изход на мравешкия парад. Каквото и да бях виждал досега това надминаваше всяка друга картина. Всичко в застиналото тяло всъщност се движеше и носеше пшеничени зърна, толкова естествено и в такъв ритъм, сякаш върху себе си имаше тънка водна струя. Леката уплаха ме накара да се отдръпна няколко крачки назад и схванат в контекста на природата разбрах, че стареца всъщност е само фигура на мравуняк, която го наподобява. Очевидно за някои неща е необходима дитанция, за да могат да се определят, и то дистанция измерима в различни мерни единици – минути, часове, метри, километри, спомени, сънища, думи, дози, куршуми, рани и раници.
Сега този животински дом определено не ме плашеше. Приближих се напред, докоснах с ръка мравешкия поток и го оставих да се пренася върху мен. Хоризонтът нямаше край, както си знаех затова поставих другата си ръка в устата на стареца и с леки движения се промуших в тунелите под земята. От тук пътят бе по-кратък и по-интересен.
Към центъра на земята почвата ставаше все по-топла и майчината ласка на пръстта все по-примамливо теглеше надолу. До живот няма да забравя титаничните пулсации, в които тръпнеха стените на тунелите ми. случваха се през идеални интервали от няколко часа и цяло чудо бе, че след всеки от тях тунелите ми не се затрупваха. Това би бил жалък финал на грандиозното ми пътешествие. Стотици континенти, летял на крилете на хиляди птици, прекосил всичките четирисет и осем океана на едноместен сал, докато се хранех с прелитащите над мен риби-скачачи. Да си отида по най-самотния начин, някъде в хиляда осемдесет и първия метър под земята, а в задушаващите прегръдки на пръстта до мен да бъдат само едно джудже и няколко прокълнати от светлината твари. Уплашен от възможни развой търсех въздушни джобове. Там спирах и се хранех с някои от ядливите подземни животни. Когато нямах свръх важни ангажименти слагах ръка в черноземната пръст и за час-два преспивах, пазен от верното джудже от раницата си. Постепенно си върнах надземните рефлекси, за което подозирах единствено трансцедентално си усещане за живот. Когато имах интуиция за изгрев се прозявах, когато видех спящи пълзящите твари означаваше нощ. Правех кръгла пещера около себе си, поставях вещите си на разумно разстояние от тялото си и на видно място оставях фосфорните камъни, които ми служеха вместо фенер. Преспивах и пак продължавах, за да не губя време в безмислието си, което не давах да завладее волята ми.
Копаенето ми опря в твърда, незаобиколима в рамките на човешкия живот скала/ твърдение, което подкрепям с четири години от подземния си живот/ и се наложи да копая вертикално нагоре. Посоката нагоре я определих по силата на гравитацията. Когато главата ми се озова на дневна светлина разбрах в какво дълбоко заблуждение съм бил в последните пет години. Намирах се на четирисет и два метра над земната повърхност надничащ от окото на някакъв старинен великан. Цялото ми уж подземно пътешествие е било всъщностиз коридорите на кухите му вени, до сърцето и обратно. Живял съм в живо същество, което е крачело на двата си крака големи колкото осеметажни блокове. Дишал съм от неговия въздух и съм се хранел с еритроцитите му. След седмица внимателно слизане и изчакване в гънките на дрехите му успях да се добера до равната повърхност невредим.
Тя беше нещото, което се оказа най-сериозно изпитание за тялото ми./ вестибуларният апарат и зрението ми бяха заели позиция на непобедима китайска стачка/. За девет дни се върнах под земята, за да могат очите ми постепенно да навикнат.
Озовах се някъде в Азия. Хората преминавайки около мен не виждаха нищо повече от един мърляв събрат, комуто бяла душа е покрита с пръст.
Забелязах, че краката ми са отвикнали да служат на рожденната си предначертаност и за да се движа продължавах тъй както бях свикнал в последните пет години – на четири крака.
На ориенталското тържище байковете бяха рядкост. Когато запитах за това средство за предвижване без гориво и покрив над главата те ме помислиха за луд. Но добре, че в същото село имаше още един луд и когато след няколко седмици научих езика му се разбрахме как мога да получа колелото му. За него поиска интересните ми дрехи, обясних му че размяната не е равностойна, но той държеше на своето и аз се зарадвах, че ще мога да разбера къде ще мога да разменя моята за тяхната валута. Застанахме пред някаква колиба и отвътре излезе някакъв иноземец, след кратка раздумка за времето съобразихме курсовете и разменихме местата на моите и неговите пари. Парите им не ми бяха нужни, но какво изобщо имаше значение когато мравките продължават да населяват зениците ти, онези мухи не спират да смучат един елегантен дамски мозък, а ти си в средата на нищото и последният ти спомен е как някой е блъскал по вратата ти. Погледнах свободните места в барабана, сложих един куршум и зачаках...
След всичко аз вече карах колело в нови дрехи. Освен достатъчно налудничави, те бяха наистина прохладни и през целия път до Другото място се смях, защото онзи щеше да пукне в тая жега сложен в моите дрехи.
Тесните пътечки не свършваха, виеха се като дим от комин на бедна къщичка на самотни ескимоси. Никъде нямаше пристан за това го търсех и губех в безпаметното пътешествие, в което всяка една ниша на съзнанието ми ме вкарваше в друга и ето, че отново разбрах, че хоризонтът свършва едновременно с мен.
Заваля. Едри капки връхлетяха меката пръст и бързо издавиха моите братя мравките, но аз не спрях - продължих през водната завеса да чертая перпендикуляри към хоризонта. Настроих на правилните градуси слънчогледовите стръкове и час по час спирах байка, за да глътна малко вода от раницата на гърба си. От плискането на водата в краищата на стомаха ми се унасях и с часове карах заспал. Няколко дни по-късно се събудих от зверска болка в прасците и чатала.
Оказа че съм на магистрала с осемнайсет платна всички запълнени с прелитащи коли. Стоях между третата и четвъртата лента и се вторачих в дългия път напред. В далечината извираше огромен град, от който чак тук лъхаше хлад. Високите му сгради бяха забили носове в бялото небе и си шушнеха нещо със слънцето оттатък облаците. Някъде наблизо имаше щурче, което нехаеше за шума, студа и болките и успя да намери един стрък трева израсла в асфалта. Един малък рай, сред тази бензинова джугла. Трябваше да се поуча него - отново се качих на байка и бясно завъртях педалите.
След не повече от четири часа, тъкмо с падането на нощта и цялото омастиляване на въздуха пристигнах в града. Небостъргачите пуснаха светлините си и започнаха да ме изучават, свих в една тясна улица и потърсих закусвалня. Едно мулатче ме упъти, но поиска малко пари за услугата. Дадох му единия стрък слънчоглед, а с другия получих вечеря.
Храних се близо едно денонощие/ едва сега се сетих да нахраня и лудото джудже/ и някъде из довършителните хапки получих емоционален шок и припаднах върху чинията си.

Събудих се в дома си ограбен, сит и вече без халюцинации... фотьойлът беше запечатил контурите на тялото ми като бетонна отливка. Погледнах gsm-a си – бяха изминали два дни откакто за последен път седнах в креслото. На масата пред мен имаше голяма доза кокаин, пистолет и писмо.
Напълних носа си, написах едно писмо от деведесет и две страници и реших, че е време за действие.
Намърдах цялото дуло, дълго седем пръста, в устата си и си представих нощно небе, в което звездите избухват и тръгват към земята като сняг. Чух три пъти камбанен звън. Провлачено. Целият свят стана на крака.
Голямото дуло изрита в устата ми. Светът побеля от лилавия сняг. Изстрелът бе един, но в гърдите ми зейна още една дупка достатъчно голяма, за да прелети врабче. Сложих ръка върху празнината, за да не разбере никой, че винаги съм бил без сърце. Затворих очи, като след хубав филм и се свлекох на пода.
Духът се отдели от безжизненото тяло и леко като глухарче полетя към небето сякаш винаги го е можел. Вятърът духна през липсващия прозорец и дръпна навън останалия кокаин. Там долу на плочника птиците, които кълвяха трохите се надрусаха от кокаина и поискаха да видят къде има още...

Ако вярваш в доброто минало вземи една ръждива лопата и бризентов чувал и ела тук, за да ги изпревариш, птиците. Знам, че ще се справиш – за това не трябва много мозък.
И моля те, спри на някой облак по пътя си нагоре, защото знаеш, че отдавна не допускам да се отдалечаваш. Аз идвам / ако не вярваш погледни надолу и преброй гилзите и труповете/.