автор: easywriter

Обичам да играя на хазарт с нещата от живота си.
Ако успея да се кача на трамвая в последния миг, то ще отида на купона довечера.
Ако има място за паркиране по тесните софийски улици, то ще бъда щастлива.
Ако пресека опасно, без да пострадам, то ще се сбъднат мечтите ми.

Ако..............., то...................
Сега вече час седя на една жълта пейка в една малка градинка, заобиколена от градския трафик, и залагам живота си.
Ако до мен седне случаен човек и предложи да поговорим, то има смисъл да се живее.
Ако не, е ясно…
Естествено разбирам, че това е малко вероятно.
Човек, който ме познава, би казал, че това е в мой стил - обичам драматичните неща.
Слънцето огрява зелената трева и набъбналите пъпки на дърветата. Ако се падне да живея, ще имам слънчево изгаряне на лицето си.
Наоколо има хора, които просто преминават, хора, които седят по пейките, баби, които гледат внучетата си.
Никой не предлага да поговорим. Е, все пак на челото ми не пише ”самоубиец”, а и всички някак сме свикнали с отчуждението.
Започвам да ги наблюдавам. Лицата се сменят като филмови кадри.
Съжалявам, че нямам камера да уловя миговете и израженията.
Срещу мен седи момиче или по-скоро жена със зелено яке. Изглежда сама. Протегнала е крак на пейката и е обърнала лице към слънцето.
Дядо с бастун минава бавно. Има шапка и си говори сам. Какво ли е в главата и сърцето му?
Деца се люлеят, а люлките скрибуцат напевно. Музикален съпровод. Ритмичен и еднообразен като самия живот.
Девойка на другата пейка чете книга.
Различни хора се срещат по тесните алеи, поглеждат и разминават.
Мобилният ми телефон вибрира.
Аз все пак съм рационален самоубиец. Мислите за живота и смъртта не могат да се прекъсват грубо от телефонен звън.
Дългът ме зове. Все пак в последния ми час, някой може би има нужда от мен.
Дългът може ли да осмисли живота ми?
Обажда се майка ми. Придобивам бодър глас.
Три момичета идват и сядат на моята пейка. Коментират на висок глас, че няма достатъчно място за сядане, но не събират кураж да ме помолят да се преместя.
Говорят разбира се за работата си. Реклама. Карета във вестниците. Обяви. Фрагмент от ежедневието.
Въртят се. Вдигат шум. Говорят за сиестата в южните държави, за килограмите, за диетите, за отслабване, за пържени зеленчуци, пържени филийки, пържени палачинки, сладко, бяло вино и череши.
Децата продължават да се люлеят. Люлките скрибуцат. Животът е монотонен като приспивна песен. Унася те и не остава време да мислиш за важните неща. Така по-лесно приемаш ежедневието...
Моите съседки вече съжаляват децата. Правят забележка, че се люлеят твърде безгрижно, а не осъзнават какво ги чака. Приемам го като опит да се разсъждава върху абстрактния смисъл на живота.
Вече започват да обсъждат секса, връзките, вечерите, мъжете, които мразят да плащат вечерите.......
На друга пейка сядат момче и момиче с чанти, преметнати през раменете. Целуват се, а след това започват да говорят. Тя плаче и попива сълзите си със салфетка. Той я успокоява. Какво е болката? Кое ни кара да се чувстваме живи – болката или любовта?
Докато нещата около мен продължават да се случват, трите госпожици галопират през здравословното хранене, анорексията, соевите кълнове, отново връзките на приятелките, приятелките на техните приятели, приятелите на техните приятелки.
Двадесет и пет годишна приятелка, която ходи с четиридесет годишен. Чудят се какво намира тя в него и той в нея. След това започват да се шегуват, че той бил отпуснат, дебел и кривокрак.
Говорят за младите любовници на бащите си, също четиридесет годишни.
Успокояват, се че любовниците са твърде безлични и все някога нещата приключват.
Къде съм аз? Коя съм аз?
Обедната почивка свършва. Момичетата си тръгват. Настава тишина. Слънцето меко огрява лицето ми.
Двамата на другата пейка още говорят. Тя обяснява, той мълчи. И двамата мълчат. Седят един до друг. Изправят се, тръгват, усмихват се. Какво се случи?
Различни хора, различни мисли, различни драми.
Прекарах три часа на една пейка, на кръстопът на две алеи в една градинка.
Завъртя ли се рулетката? Мирише на влажна пролетна пръст, бременна с живот.
Какво ми казва съдбата?
Пуша последна цигара и тръгвам.
„Пушачите умират по-млади”, така пише на кутията за цигари.