автор: rupani

- Тихо, - прошепна професорът – може да я събудиш!

Две сенки върху стената се движеха бързо и методично. Заспалата жена леко похъркваше.

- Мисля че сме готови!
Мигащите светлини на рекламата сменяха цвета на лицето на спящата жена от виолетов в зелен и обратно веднъж на три секунди. Короната от кабели, прикрепена току-що на главата й, придаваше на спящата прилика със заспала горгона. Професорът нагласи за последно една стойка до леглото, след което двете сенки се плъзнаха към вратата, и се изнизаха от стаята.

- Бързо – все още шепнешком, каза професорът – скоро ще започне активната фаза.

Той и младежът зад него се шмугнаха в една стая на долния етаж и бързо заеха местата си сред безразборно разхвърляната апаратура. Вече с по-висок глас, професорът започна да дава инструкции

- Така! – каза той - Следи показанията на този уред. Когато стрелката мине 350, кажи ми!.

- И къде ще се появи? – развеселен запита асистентът, явно нехаещ за сериозността на положението.

- В този буркан – посочи, без да гледа, професорът към единия ъгъл на стаята.

- В буркан от туршия? – младежът едвам сдържаше смеха си – С какво си го напълнил?

- Над това работих дълго. – говореше професорът, без да откъсва очи от уредите за които отговаряше – Не се смей! Този разтвор дава отлична холографска картина. Пробвал съм го.

- Откъде намери такъв голям буркан? – не спираше да бърбори младежът – Мога цял да се пъхна в него.

- От един вехтошар. Баба ти не знае. – професорът се обърна и погледна внука си с налудничав блясък зад очилата - Платих 120 долара за него. Ако разбере, ще ме накълца и ще ме маринова вътре.

- Може и мен да побере, ако ни нареже по-наситно – младежът гледаше към светещия циферблат, който придаваше на пълничкото му лице вдъхновен вид.

- Даа, добре, че баба ти има здрав сън – промърмори дядото

Двамата се умълчаха.

- Дядо, - проговори момчето – моментът май дойде.

- Бързо, - каза професорът – ела и хвани тази ръчка! Като ти кажа, ще я местиш плавно напред!

Младежът изпълни всичко и с интерес се вгледа в буркана, осветен от три ярки лампи.

- Нищо не се вижда!

- Имай търпение, - каза дядото – трябва да уцелим точния баланс. Ще движиш ръчката бавно и плавно.... Сега!

Младежът се изпълни с мистичен трепет. Бръмченето на генератора резонираше идеално с ускорения му пулс.

- Задръж! – каза дядото – Ето така...

- Дядо, виж!

В бистрата течност на буркана ставаше нещо.

- Не мърдай, моето момче! – с пресъхнало гърло каза възрастния човек – Каквото и да става, не мърдай!

Ярки цветове бързо се гонеха във вътрешността на буркана. Постепенно се оформи нещо, прилично на човешка глава, която бавно се въртеше и променяше размера си. После главата се промени в яйце, което бързо нарасна и се изгуби. На негово място се появи някакъв ръбест обект с кафеникав цвят и размазани очертания.

- Мощността е малка – мърмореше си дядото – Ще изгубим картината!

Той трескаво прехвърли ръка към един плъзгач и започна да го мести. Масата до тях затрепери

- Ще гръмнем – извика внукът

- Няма! Гледай, прояснява се!

Неясният обект в буркана наистина бе придобил по-ясни очертания и се уголемяваше. Точно в момента, когато фокусът на картината бе пълен, в буркана започна някаква реакция, течността кипна, стана матова, после изпусна ярка светлина и ....

Дядо и внук бяха вдигнали ръце пред очите си и не видяха, но успяха да чуят, как нещо тупна на дъното на буркана. Чу се звук от пукане на стъкло.

- Господи! – извика дядото – Ще стане късо съединение! Качвай се на масата!

- Спокойно, дядка! – каза внукът, стъпил вече на масата – Подът е сух.

- Как така сух? – запита дядото, стъпил с единия крак на друга маса. – Не се ли пукна буркана?

- Пукнал се е, – взираше се в полумрака младежът – но не виждам да е мокро.

- Какво?

Двамата започнаха трескаво да си пробиват път към ъгъла в който се намираше буркана. Пред тях имаше купища кутии, бидони, етажерки и кабели, които трябваше да прескачат или местят.

- Виж – каза момчето, което първо се добра до буркана. – Сухо е. Това нещо е паднало от етажерката и е счупило дъното.

Дядото гледаше като втрещен. В буркана имаше нещо ръбесто с неправилна форма и големина на мелничка за кафе. Лежеше върху дебелото стъкло на отчупилото се дъно на буркана.

- Ама че боклуци събираш, дядо! – запита внукът, клекнал върху една дървена табуретка – Какво е това?

- Не знам.... – каза като в транс старият човек – Може ли пък да е...

- Какво?

- Трябва да го извадим от там. – каза дядото – Дай да наклоним буркана.

- Накъде?

Наистина, бурканът бе плътно ограден с разни предмети. Трябваше бързо да ги разчистят, а това не бе лека работа, предвид липсата на светлина и възбуденото състояние в което се намираха двамата. Натрупаха нещата как да е и се опитаха да отместят буркана, който започна да издава противни стържещи звуци.

- Ще събудим баба – каза момчето

- Няма значение – пъшкаше дядото, докато се опитваше да завърти тежкото стъклено нещо.

- Внимавай! – извика внукът

Непознатият обект в буркана се раздвижи. От корпуса му се отделиха няколко крачета, като на насекомо, всяко с различен размер и форма, и започнаха да опипват околното пространство. Уплахата накара двамата да се дръпнат назад. Бурканът падна и се разцепи на две части, които с дрънчене се търкулиха на пода. Ръбестото нещо направи двуметров скок и се озова върху масата с управляващия пулт.

- Вратата! – викна дядото

- Заключена е! – викна внукът – Прозорецът!

Дядото се хвърли към отворения прозорец, но ръбестото “нещо” бе по-бързо и успя да скочи на перваза, откъдето изчезна в безлунната нощ.

- Върджиииил! – прогърмя над главите им.

- Сега я втасахме! – казаха си едновременно дядо и внук.

..........

- Говори ли с баба си?

- Говорих. Още ти е сърдита. Добре, че не ме намеси в цялата работа, иначе нямаше да говори и с мен.

- Ще ми се цупи цяла седмица – изпъшка професора – Какво мисли за сензорите?

- Мисли, че правиш експерименти с нея, докато спи. Каза, че щяла да се разведе.

- Нищо ново . – махна с ръка дядото - Развеждаме се от петдесет години. Успя ли да научиш какво е сънувала?

- Да.

Внукът седна във фотьойла до дядото.

- Не съм знаел, че баба има такива странни сънища.

- Винаги помни сънищата си. – каза дядото с оживление – Затова я избрах за експеримента. Отдавна не ми ги разказва, защото веднъж й се присмях.

- Да, тя ми каза. Снощи сънувала пак “абстрактни” сънища. Тя така ги нарича. Цяла нощ се опитвала да реши някакъв проблем, и останала с впечатлението, че ще успее. Чудно ми е, какво ще каже ако научи за онова нещо.

- И на мен ми е интересно. – каза професорът и погледна внука си със странен блясък в очите – Виж сега, какво излезе от записа на камерите.

Дядото пусна видеото.

- Интересно – каза внукът – Това май е женска глава.

- Да, това е баба ти на младини. – каза професорът и спря кадъра – Ето виж тази снимка. Тук баща ти е на три години.

- Вярно, това е баба! Без коса и вежди трудно се познава...

Продължиха да гледат.

- Ето, образът преди да се фокусира.

Дядото забави кадъра.

- Боже, това не е ли... – запита внукът

- Точно така! – отвърна въодушевен дядото - Това нещо намерихме в буркана. Виж сега това!

Дядото превъртя напред и пак пусна кадрите на забавена скорост.

- Боже! – възкликна внукът – Течността изчезва. Като че ли...

- Това нещо – избърза дядото – се е образувало от течността! Разбираш ли? Материализирали сме част от съня на баба ти. Течността е била материалът.

- Ама че измишльотина!

- Знам, - облегна се самодоволно дядото – звучи невероятно, но друго обяснение не намирам. Течността се е трансформирала в твърдо тяло.

- Откачена работа! – внукът клатеше недоверчиво глава. – И как е станало това?

- Не знам. – призна си дядото – Това е само най-доброто което ми хрумна като хипотеза. Да ти кажа право, имам чувството, че сме викали духове..

- Я стига! – засмя се внукът – Ти откога вярваш в духове?

- Ако не беше избягало... – каза тъжно дядото - Тази сутрин огледах под прозореца. Имаше няколко драскотини по цимента. Това нещо явно е доста тежко.

- Дай да отидем да видим – въодушеви се на свой ред младежът – Може да открием още следи!

- Едва ли! Следите водеха към градината...

- ...а там тревата е до пояс! – продължи изречението момчето – Ето ползата от добре поддържаната морава! Съседите как не са те линчували?

- Дааа, те през ден бръмчат с косачките... – промърмори дядото

- Я чакай! – внукът скочи – Ами ако...

Професорът не чака да чуе края. Двамата с момчето бързо излязоха навън.

...........

- Стар проклетник! – процеди през стиснатите си устни старата жена – Сякаш нищо не се е случило!

Вратата на лабораторията бе открехната. Отвътре се чуваше глухо подрънкване на стъклария. Старата жена отвори вратата, с намерението да хване мъжа си на местопрестъплението. Това което видя обаче я накара да замръзне на място.

- Тихо!

Жената бързо се прекръсти. Все още не бе способна да каже и дума. Пред нея стоеше дяволът, насочил някакво оръжие към лицето й.

Беше висок около два метра, главата му бе странна смесица между козя и вълча муцуна с къси извити рога и брадичка. Целият бе покрит с косми. Беше облечен в шлифер, с обувки на краката и ръкавици на ръцете.

- Стига си се кръстила! Това не помага. – каза дяволът – Ти ли си жената на професора?

Жената кимна утвърдително.

- Браво на тебе! – усмихна се дяволът - Умна жена! Ако си седиш тихо, никой няма да пострада.

Дяволът бръкна в един от джобовете си и извади от там кутийка. Натисна някакво копче на кутийката и във въздуха се появи образ на нещо ръбесто, което се въртеше бавно.

- Виждала ли си това? – запита дяволът

Смут се изписа на лицето на жената.

- Знам, че си го виждала! – каза дяволът – Но не питам за това, в сънищата ти. Виждала ли си го тук, в къщата?

Жената, все още неспособна да говори поклати глава в знак на отрицание. Дяволът насочи оръжието към една стара ръкавица на пода и тя пламна. После отново го тикна под носа на жената

- Сигурна ли си?

Жената заклати енергично глава, този път в знак на съгласие.

- Лошо! – каза дяволът – Седни сега на този стол...

........

- Няма никакви следи! – съобщи внукът, след като се завърна от огледа на околните морави

- Дотук добре! – почеса се замислено професорът – Шансовете да е още в тревата се увеличават. Въпросът е как ще го хванем без да го изплашим.

Двамата се замислиха. Слънцето бе станало нетърпимо. Беше почти обяд.

- Слушай, дядо, – каза внукът - така или иначе ще се вдигне шум. Ако вземем косачката от татко, ще можем поне да го гоним. Тя е голяма, ще можем да се возим двамата. Аз ще карам, а ти ще държиш кепчето за риба. Ако пък го няма, поне ще ти окосим двора...

Професорът още се колебаеше.

- Баба може и да се зарадва...

- Добре, - каза професорът – давай поне да елиминираме тази възможност.

Момчето се приготви да тръгва.

- Върджиииил! – прозвуча страховит глас от къщата.

Дядо и внук замръзнаха на местата си.

- Бягай за косачката – каза тихо дядото

Внукът се постара да направи окуражителна гримаса, но в очите на дядо си прочете единствено поражение. Момчето вдигна рамене и хукна.

................

Професорът със свито сърце влезе в къщата. Както най-лошите предчувствия му подсказваха, вратата на лабораторията бе отворена. Жена му беше нахлула там, а това не беше добре - тя обикновено не влизаше в лабораторията. Кой знае, какво си бе въобразила след снощния инцидент! Е, поне ще решат въпроса по-бързо. Цяла седмица цупене не бе никак за предпочитане.

- Тихо!

Професорът трябваше да се справи едновременно с два шокиращи факта. В средата на лабораторията седеше вързана на стол жена му. До нея бе се изправил дяволът, с нещо пистолетоподобно в ръка, облечен с шлифер и с кубинки.

- Ема! Добре ли си? – запита професорът

- Добре е! – каза дяволът – Сядай тук!

Професорът бе принуден да се подчини. Дяволът го върза доста сръчно с един от многобройните кабели на апаратурата.

- А сега – каза дяволът – ако не си съберете бързо акъла, ще ви опека като два пъдпъдъка. Къде е това?

Дяволът отново показа образа на ръбестото нещо. Професорът погледна жена си, наведе глава и отговори.

- Избяга.

- Ааа, имаме напредък! – каза дяволът – И къде избяга?

- През прозореца. Скочи навън.

- Вие майтап ли си правите? – дяволът се приближи към професора с не много добри намерения

- Честна дума! – каза професорът – Има го записано на видеото. Може да го видите...

- Върджил! – Ема не издържа и се обърна с убийствен поглед към мъжа си – С какви извратени неща си се занимавал?

- После ще ти обясня, Ема. Няма нищо ненормално. Просто научен експеримент.

- Призовал си дявола!

- Няма дявол, Ема!

- Няма ли? А този кой е?

По време на съпружеския разговор, така наречения “дявол” изгледа записа от експеримента.

- Виж ти... – каза накрая той – Много интересно! Професоре, знаете ли, че с вас можем да се сработим...

- Ето, предлага ти сделка! – просъска жена му – Не продавай душата си, Върджил!

- Не ставай глупава, Ема! – не особено убедително и се скара професорът

- Тази жена пречи ли ви? – запита дяволът

- Да не сте посмели да я пипнете! – крайно възмутен каза професорът

Далечно бръмчене прекъсна разговора.

- Аха! – каза дяволът, след като погледна през прозореца – Внукът ви идва. Какво ще кажете да го включим в преговорите...

...............

Когато навлезе в квартала на дядо си, Брайън бе крайно озадачен от необичайната тишина. По улиците не се виждаше жив човек. Беше ранен следобед и бе горещо. Косачката бръмчеше монотонно.

Кварталът бе наистина отдалечен от другите квартали, в малкото градче, но все по някой пенсионер можеше да се види по улиците му, дори и в такава жега. Пръскачките работеха, прехвръкваше по някоя птичка, котки дремеха по прозорците и лениво махаха с опашки, но човешка дейност не се забелязваше.

В една кола Брайън забеляза заспала възрастна жена. Беше облечена като за разходка до центъра на града. Сърцето на Брайън трепна. Той спря косачката, отиде до колата и надникна вътре. Жената обаче не бе мъртва, просто си спеше с отворена уста. Заспала така на волана?

Брайън се огледа. В сянката на беседка от розови храсти спеше мистър Фукс. Беше прегърнал едно градинско гребло.

Имаше и други заспали. На верандата на отсрещната къща едно момиченце бе полегнало на стол-люлка, прегърнало малко жълто кученце.

Брайън отново подкара косачката. Сърцето му биеше тревожно. По верандите и моравите на околните къщи се забелязваха и други спящи. Никой не се смущаваше от шума на косачката. Някои от спящите дори се наместваха по-удобно. Брайън натисна педала на газта

.................

Когато се най-после пристигна в къщата на дядо си, момчето не завари никого навън. Беше странно. Старецът би трябвало да е в моравата!

- Дядо!

Никой не се обади. Брайън спря косачката и влезе в къщата. Беше тихо.

- Дядо, бабо!

Никакъв отговор.

Огледа се. Вратата на лабораторията беше леко открехната. Това не беше нормално – дядо му винаги я заключваше. Реши да надникне вътре, но звънецът на вратата го спря. Брайън се зачуди накъде да тръгне. В този момент някой се показа от лабораторията. Брайън направи крачка назад от изненада.

- Тихо!

Странното същество срещу него носеше някакво оръжие.

Звънецът звънеше упорито.

Съществото се приближи до Брайън с насочено оръжие. Гримасата, която направи оголи остри като на вълк зъби.

- Отвори внимателно. – каза съществото – И внимавай, дядо ти и баба ти са ми в ръцете. Който и да е – отпрати го!

Брайън се опита да не изглежда уплашен и отвори внимателно вратата. Вън нямаше никой.

- Никой няма – каза Брайън – Да огледам ли?

Похитителят погледна зад рамото му. Брайън усети противен дъх до ухото си.

- Затвори!

Брайън затвори вратата

- Заключи!

Брайън превъртя ключа.

Непознатият звяр го хвана за рамото и го дръпна назад. Поведе го към лабораторията. Когато стигнаха до полуотворената врата, звярът го блъсна вътре.

Брайън налетя на два празни стола, спъна се в тях и падна на пода.

Чу как непознатият извика нещо неразбираемо и когато се обърна, Брайън видя насочено срещу себе си оръжие. В момента, когато очакваше да го застрелят, се чу звън на счупено стъкло и похитителят се строполи на пода. Цялата му глава бе омотана в нещо като тесто със зелен цвят.

През прозореца нахлуха две огромни хлебарки, едната сграбчи Брайън, другата – поваления похитител и бързо изскочиха навън. Вдигнаха се във въздуха.

От все по-високо и по-високо, Брайън можеше да види още няколко гигантски хлебарки щъкащи из моравата и по къщата. Красивата Дейзи от горните класове спеше по монокини на надуваем стол в центъра на голям басейн, няколко къщи по-нататък.

Хлебарката на Брайън отвори една ниша в корема си и го погълна вътре. Брайън почувства странен пристъп на умора и изпадна в несвяст.

...............

- Нека ви разкажа една история...

Гласът идваше от полумрака в който можеше да се различи само силуета на говорещия. Брайън, баба му и дядо му, настанени на удобна кушетка, не смееха да мръднат. Охраняваха ги трите хлебарки, които ги бяха донесли до тук.

Разказът започна.



“Преди около 30 000 години наш кораб с колонизатори каца на една планета, твърде удобна за заселване, поради благоприятните си природни дадености. Изследванията показват, че на планетата няма цивилизации, които биха могли да застрашават нашите заселници. Всички разумни същества на планетата са в начален стадии на развитието си. Един вид обаче, прави силно впечатление на нашите изследователи. Този маймуноподобен притежава значително по-голям мозък от събратята си и същевременно използва твърде малка част от него. Оставен на свободната конкуренция между видовете, той би загинал за по-малко от хиляда години.

Тогава се взема решение планетата да не бъде колонизирана, а да бъде предоставена на този вид маймуни и тяхното развитие да бъде подпомогнато по такъв начин, че те да създадат стабилна, и високоразвита цивилизация. Наш екип се установява във вътрешността на спътника на въпросната планета и работата започва.

Извършват се някои генетични подобрения, повишаващи общата устойчивост на вида. Премахват се повечето му естествени врагове. Под формата на различни видове религии се създава система за даване на съвети и готови решения до момента, в който младата цивилизация укрепне, и започне да функционира самостоятелно.

Не след дълго човекът вече няма съперници на Земята. Започва със собствени сили да завзема нови територии, сам прави научни открития, насочва погледа си към цели извън родната си планета. Нашата намеса се свежда до минимум, защото вече съществува реална опасност човекът да я забележи, а това сериозно би навредило на развитието му. Наша единствена грижа вече е само да ви пазим от сериозни бедствия, като всемирния Потоп, например.”



Разказвачът направи пауза. Цареше гробна тишина.



“Защо все пак е било взето решението да подкрепим един обречен вид, вместо да колонизираме една перспективна планета? Отговорът се крие във вашия мозък.

Всяка нощ, всеки човек на Земята получава кодирана в сънищата си задача. През деня, без сам да знае, човешкият мозък я обработва, и когато отново заспи ни връща резултата, кодиран в сънища. Това се повтаря откакто човек съществува.

Човекът в пещерите е получавал и обработвал същите по сложност, и обем задачи, като съвременният професор по атомна физика. Няма значение дали миете чинии в ресторант или решавате съдбините на цяла държава. Няма значение дали сте пеленаче или сте на сто години – мозъкът ви е еднакво важен за нас. Човешкият мозък е все още най-ефективният естествен компютър във вселената.”



Обстановката около тримата представители на човешкия род бе достатъчно невероятна за да изглежда вярно това, което им се говореше. Разказвачът извади една стъкленица и я постави на осветената част от масата пред себе си. Ръката му бе костелива с шест дълги пръста, завършващи с остри нокти.

- Ето предметът, който ви е избягал снощи. – каза той – Сам по себе си, той е една идея, която госпожа професоршата е разработвала и ни е върнала в съня си. Снабдена е с подсилена система за защита, която й позволява да се скрие от евентуални похитители – в случая Вие, професоре, и вашият внук.

Ноктестата ръка се прибра в сянката, за да се появи отново, този път държаща видеокасета.

- А това е записът на вашия експеримент. Прегледахме го подробно и трябва да Ви призная, че сме изумени.

Фигурата в сянка се изправи и лицето на разказвача изплува в светлото петно пред седналите на дивана.

- Господи! – извика професоршата и се прекръсти.

- Не се кръстете, госпожо! – каза ухиленото лице – Аз не съм дяволът. Не бих казал, че е било блестящо хрумване на моите предшественици да играят ролите на дяволи в религиозните сънища, които сме пращали на древните пророци. Но фактът си е факт. – разказвачът се изправи в целия си грамаден ръст и добави - Дяволи всъщност няма.

Рогатото същество излезе иззад бюрото и след няколко крачки застана пред тримата арестанти.

- Въпросът, който трябва да решим сега е, какво да правим с вас? – каза то и започна да се разхожда бавно напред-назад – От една страна, благодарение на вас заловихме опасен и отдавна търсен престъпник. От друга – вашите експерименти могат да доведат до преждевременното ни разкриване, а това, повярвайте ми е много по-опасно за вас, отколкото за нас. Ако човечеството остане без закрила може да станете лесна плячка на разбойници подобни на този, който ви е посетил.

Рогатият спря да крачи и се обърна към професора.

- Знаете ли, че сте извадили голям късмет, професоре? Ако тази идея – рогатият посочи към стъкленицата на бюрото си – не беше строго-секретна, ние едва ли щяхме да пристигнем толкова бързо. Индивидът с който сте се сблъскали е рецидивист с голямо досие, в което присъстват и много убийства. Сега и тримата можеше да бъдете мъртви. Ако продължите с експериментите си, нищо чудно да привлечете някой друг “почитател” на вашата идея за материализация. Крадците на информация непрекъснато търсят нови технологии за преодоляване на нашите защити. А трябва да си призная, вашият метод е колкото груб, толкова и ефективен. Не бихме се сетили да се пазим от подобни посегателства.

Рогатото същество отново се върна на бюрото си.

- Вече успяхме да разгадаем начина по който сте изолирали сигнала на съня. Нашите експерти подробно разгледаха вашата апаратура. Моите поздравления за нестандартния подход, който сте използвали. Но, уви, течността в която сте извършили материализацията липсва.

- Не съм искал да материализирам нищо. – каза професорът – Исках да получа триизмерен образ...

- Знам – прекъсна го съществото – Материализацията е станала случайно. Но въпреки това, тази течност ни трябва.

Рогатият се наведе напред и погледна лукаво към професора.

- Какво ще кажете професоре, да ни продадете вашия патент за холографската течност? В замяна ние ще ви върнем обратно на Земята, но ще трябва да блокираме в паметта ви спомена за вашите експерименти. Човечеството още не е узряло за тях.

Всички мълчаха.

- Какъв друг избор имаме? – запита след малко професорът

- Ще трябва да ви отведем от тук. Няма да се чувствате зле на новото си място, но ще бъдете лишени от компанията на себеподобните си. Хора извън Земята все още няма.

Последва кратка консултация между тримата.

- Добре. - каза накрая професорът – Ще обещаем да забравим за вас и ще ви позволя да блокирате експериментите ми, но формулата на течността ще ви продадем отделно.

- Ама че търговци! – засмя се искрено рогатия. – Чудя се дали не е трябвало да ви оставим на неандерталците преди 30 000 години?

Дяволоподобното същество се облегна назад и на масата остана да се вижда само ръката му с шестте ритмично потропващи пръста.

- И какво искате за формулата си?

.............

- Какво сънува скъпа?

- Ооо, беше приказно! – професоршата се протегна и изправи гръб в шезлонга – Този път бях в обятията на Кларк Гейбъл. Скарлет О’Хара – господарката на Тара! Ах, чувствам се изморена от толкова страсти... Би ли ми подал лимонадата?

Беше късен летен следобед. Професорът и жена му се наслаждаваха на живота в изрядно подстриганата морава зад къщата си.

- Разбира се, скъпа.

- А ти, - попита кокетно професоршата, все още усещайки се в кожата на Скарлет О’Хара - какво си поръча днес?

- Уволних ректора! – отвърна доволно професорът

- О, не! За десети път го уволняваш! Не ти ли омръзна?

- Този път даже се разплака. – не спираше да се радва професорът - Но аз бях непреклонен! Заповядах на охраната да го изхвърли през главния вход!

- Нямаш никаква фантазия, скъпи! – махна с ръка професоршата

- Как мислиш, - професорът не обърна никакво внимание на язвителността на жена си – добре ли изтъргувах онази течност?

- Хм, - вдигна рамене професоршата – голям търговец, няма що! Добре, че първа се сетих какво да си поискам. Иначе ти кой знае какво щеше да измислиш!

- Е, - наведе глава професорът – какво толкова му трябва на човек на стари години...

- Ти ако си стар, - озъби му се професоршата – аз не съм!

Професорът усети наближаващата буря и тактично пропусна ответния ход.

- Разбира се миличка, аз съм един дърт козел...

- Такъв си още откакто се оженихме! – нанесе финален удар професоршата и доброто й настроение се възвърна.

- Все пак, - продължи тя – Брайън взе доста странно решение за себе си, не мислиш ли?
Даа, – дълбокомислено заяви професорът, докато отпиваше от лимонадата – определено му потръгна в любовта, откакто всяка нощ момичетата в квартала са принудени да го сънуват. И ще го правят вИ ще го правят в продължение на една година! Представяш ли си?!