Дълго време
беше отново усмихнат
и някак по-сурово
разпънат в мислите ми.
И вятърът непосилно
подтиснат
от новата пролет
разроши косите ми.
Видях те в чашата
изстинало кафе
изстинало
от чакане и от неискане
да си тръгнеш от мен.
Сновеше неизказаност
до плисване
в лицето на новия ден.
Отекваха стъпки
но не нашите
в душите ни прашните
от толкова
стоманени клетви
молбите отпиваха глътки.
Някой друг минутите
в такт преброи
безвремие дишаше
между очите ни
и онези сълзи чутите
само дъждът приюти.
Тръгнах си
с шала от забравени
многоточия
върху раменете ми.
Този път ти простих
раните в слепоочията
от несподелените истини.
Този път се обърнах
и в тебе видях
целият миг
онзи в който разбрах
че единствен си
и споделен
сега те очаквам
онези точки мълчаливи
в рефрен да превърнеш
и когато
зората оплаквам
просто да ме прегърнеш.