Там, до старата дюля, върху калдаръма
падаха белите облаци. На слънцето в двора
баба разстилаше чисти чаршафи юфка да суши.
И се напукваше домашната й пустиня
в юлската жега под петте стъпала към небето.
А после я хрупах и си набождах небцето
на парченца със слънчеви ръбове, но не болеше.
Само светилото ярко в очите търкулна сълза,
че облаци плуваха в погледа ми като кораби.
А по-близо от светлинен живот разстояние
минават леко край периферното ми зрение
и двора, и дюлята, и петте стъпала надолу...
И ми хруска на детството крехката нафора,
а думи бодат ме в гърлото с вкус на слънце.