автор: rupani

Това, че двигателят изгърмя не беше никак чудно – колата и без това беше стара. Странното беше, че телефонът ми изгуби мрежа. На това равно място сигналът би трябвало да е отличен, но истината си беше истина – нямаше мрежа. Хлопнах вратата на колата и тя цялата се разтресе, изпълвайки мрака с кобен звън. Глух и самотен звън. Кой ме би по главата да пътувам по това време.

Фаровете светеха безсмислено и осветяваха царевичните стъбла на трийсетина метра пред мен. Изгасих ги. Отворих капака на двигателя, но на лунна светлина не можех да разгледам кой знае колко, пък и нищо не разбирах от двигатели. Отнякъде пушеше и миришеше на изгоряла изолация. Ставаше студено. Прибрах се отново в колата и зиморничаво се сгуших в сакото си.

Не, това не беше изход. Може би царевицата пречеше на сигнала. Показах се пак навън и с мъка се покачих на покрива на колата. Започнах да се въртя насам натам с телефона в ръка, с надеждата поне една чертичка да покаже присъствието на какъвто и да е ретранслатор.

Но не получих сигнал. Чух само изстрел и телефонът в ръката ми се пръсна на парчета. Едно от парчетата за малко да ми извади окото. Как слязох долу не си спомням, знам само че сега лежах на асфалта и ме болеше лявото рамо. Някой бе стрелял по мен! Искаха да ме убият! Посреднощ!!! Моментално се шмугнах в колата. Заключих се. Дишах тежко. Бях пред припадък. Ами сега?

Някой почука на стъклото ми и аз погледнах, кой е, само за да видя една страшна черна муцуна с хищни бели зъби и облещени черни очи да ми се хили и нещо да ми приказва. Това беше прекалено! Панически докопах револвера в жабката и стрелях в стъклото.

Отвън някой се развика, чу се цвилене на кон, тропот на кон, пляскане на боси стъпала по асфалта.

Господи! Само това оставаше – да убия човек! Стоях вцепенен поне десетина минути, преди да се осмеля да отворя вратата. За свое най-голямо учудване и облекчение не намерих труп навън. Излязох крадешком от колата и се огледах внимателно. Нямаше жива душа около мен. Върнах се изтощен от нерви в колата. Пистолетът все още беше в ръцете ми. Хвърлих го на седалката до мен. Това беше кошмар! Сигурно сънувах!

Ново почукване по стъклото зад мен ме изправи на нокти. Обърнах се и инстинктивно посегнах към револвера.

Две старчески муцуни се взираха през мрака в лицето ми.

- Случило ли се е нещо, млади човече?

- Няма нищо – отвърнах аз с несвой глас – Всичко е наред.

- Колата ли се повреди? – не спираха да любопитстват старчетата – Нещо пуши от капака. Кой ти е счупил стъклото?

- Аз – помъчих се да се усмихна аз – стрелях по погрешка с това – и размахах револвера във въздуха - привидя ми се нещо...

Старчетата уплашено се дръпнаха назад.

- По-полека с това, момче! – каза едното старче – Можеш да застреляш някого! Дай ми това!

- Да застрелям... – бях на ръба на истерията, хем ми се плачеше, хем не можех да спра да се смея – Да, прави сте. Ето... Господи!.

Тикнах револвера в ръцете на стареца и рухнах в плач на волана. Не можех да спра нервния си срив.

- Добре ли си, момче? – старчетата съчувствено се доближиха до мен

- Не, не съм добре – проплаках аз.

Изправих се, изсекнах носа си и малко ми олекна.

- Сега съм по-добре – усмихнах се аз на старчетата – Наистина съм по-добре...

- Я ела с нас...

- Да дойда с вас? – истерията още не ме беше напуснала напълно – Вие... Какви сте вие?

Двамата наистина изглеждаха странно. Подпираха се на дълги тояги, бяха в дълги дрехи и имаха дълги бради. Приличаха на библейски пророци.

- Двама мъдри мъже. – отвърна едното старче с тон, сякаш това се подразбираше от само себе си – Ела с нас, не е добре да стоиш тук сам.

- Защо да не е добре? – запитах аз, все още тресейки се от нерви

- Стрелецът дебне, моето момче. Нощем Стрелецът дебне тук.

- Стрелецът? – без да усетя как, излязох от колата и тръгнах с тях. – Кой е Стрелецът?

- Това място е прокълнато, моето момче. Това е владение на стрелеца. Нощем стреля по минаващите по този път. Не е разумно много да се спираш на едно място или да правиш неразумни движения. Можеш да го раздразниш.

Все още не бях на себе си и имах нужда от морална подкрепа. Сетих се за манерчицата във вътрешния си джоб и с благодарност я извадих от там. Една солидна глътка спирт ми дойде добре.

- Това уиски ли е, моето момче – запита едното старче

- Не, бренди е. – отвърнах аз

- Я дай малко – и старчето бързо грабна манерката от ръцете ми – Ммм, добро е! Искате ли, любезни да опитате и Вие?

Любезният, тоест – другото старче, искаше и също си отпъна солидна глътка от моето бренди. Двамата свойски се бяха разположили от двете ми страни и ме бяха хванали под ръка. Сякаш се разхождахме под звездите и те ми обясняваха, кое съзвездие как се казва. Идилия.

Взвод римски войници ни изпревари и с бързи крачки потъна в мрака пред нас. Бяха мръсни и потни. Всеки бе нарамил оръжието си както му падне. Вървяха без строй, на групички и по единично. Не ни обърнаха никакво внимание.

- Ех, - каза замечтано едното старче – младежта все бърза ли бърза. Никакво уважение нямат вече към белите коси. Можеха поне да ни поздравят!

- За Бога! Какво става тук? – извиках аз и се измъкнах от хватката на двамата старчоци – Кои бяха тия?

- Легионери, моето момче, римски легионери. – отвърна ми благо едното старче. – Бързат да се приберат в лагера си.

- Я ми дай това! – извиках аз и изтръгнах манерката от ръцете на другото старче, което се канеше да я надигне отново.

Няколко жени в дълги бели роби притичаха край нас хилейки се звънко.

- Не е разумно да се заяждаш с мъдрец, моето момче! – каза сърдито старецът на когото бях взел пиячката. – Може да ти направи магия!

- Вие за идиот ли ме вземате? – викнах аз и се дръпнах на крачка от двамата влъхви.

- Не си идиот, моето момче – каза с благ глас едното старче – Ти си мишена. Не се движиш и викаш колкото ти глас държи – значи си мишена. Сбогом!

Към мен се задаваше един гърбав изрод, който, като ме видя, направи страшна гримаса и ми се изплези. Аз се дръпнах уплашено, а изродът се разсмя и направи въртеливо движение с пръст около слепоочието си – знак към старчетата, че дъските ми прихлопват. Отмина ни смеейки се, а с него се смееха и старчетата, които му махаха за довиждане.

- Какво, за Бога, е това място? – викнах аз отчаян и седнах на земята.

Един изстрел счупи царевично стъбло току зад главата ми. Старчетата побегнаха, а в мрака чух и друг някой да бяга и да пищи, но в обратна посока.

Бях заровил лице в пръстта. Но това трая само секунди. С нечовешка решителност аз се изправих и хукнах след двамата влъхви.

- Чакайте, чакайте – виках аз след тях.

След завоя ги догоних. Дългите им поли и старите им крака не позволяваха да развият кой-знае каква скорост.

- Чакайте! – останал почти без дъх аз докопах единия старец за робата.

Старецът падна, а с него и аз. Шапката му се търколи на една страна и на лунна светлина лъсна голата му глава, защото дългата му бяла коса остана в шапката. Когато се обърна уплашен към мен, видях, че мустаците му стоят накриво и носът му беше смачкан и висеше. Гледах и не вярвах на очите си.

Другият старец се приближи към нас и замахна с тоягата. Аз пъргаво скочих на крака и избегнах удара. Старецът залитна и падна върху другаря си. Дръпнах и неговата шапка, и не се излъгах – също имаше перука.

- Какъв е този цирк? – викнах аз ядосано.

Хванах едната тояга и застрашително я вдигнах във въздуха.

- По-полека, младежо, по-полека – каза единият старец и премахна останките от изкуствения си нос. – Карнавалът свърши. Доволен ли сте? Хе, хе! Ние сме артисти, какво толкова?

Все още не можех да осъзная какво става. Държах тоягата в заплашителна позиция. Един изстрел от мрака обаче я прекърши и ме накара да залегна близо до старчетата.

- Проклетият Йоаний! – тихо изруга едното старче – Няма ли да свърши патроните?

Старчето се изви на една страна и без да се изправя извади мобилен телефон и го погледна.

- Мамка му! Още няма обхват!

- Някой ще ми обясни ли какво става? – обадих се аз без да отлепям буза от асфалта.

- Тъжна работа – каза другото старче, което вече се осмели да седне и да се изтупа от пръстта, полепнала по дрехите му. – Забравиха ни на снимачната площадка след снимките и сигналът на мобилните телефони изчезна. Чакахме да дойдат да ни вземат, но до вечерта никой не дойде. Трябваше да вървим пеша.

- А един от каскадьорите избяга с единствения останал джип в царевицата и започна да ни обстрелва оттам. Хванал жена си с един от статистите и побеснял. Сигурно се е напил от мъка, а той има лошо пиянство. Обстрелваше ни по целия път. Няма страшно, той е добър стрелец, дори и пиян.

Старецът се изправи, и отупа дрехите си. Нов изстрел се разнесе и старецът рухна на земята.

- Стефан! – извика другият актьор уплашено – Стефан! Добре ли си?

---

Стефан не беше добре. Стефан беше застрелян право в сърцето. Лежеше с отворени очи и отворена уста. Трудно беше да повярваме на очите си.

Някой приближаваше по пътя към нас. Няколко момичета, облечени като просякини се показаха иззад завоя и попаднаха на добре осветено място.

- Лягайте бързо! – извика старият актьор – Лягайте на земята!

Момичетата, десетина на брой все още не схващаха какво става. Нов изстрел се разнесе и последната от тях падна на асфалта. Другите се разпищяха и моментално легнаха на земята.

- Крийте се в царевицата! – викна старецът.

Всички се натикахме между царевичните стъбла и на пътя останаха да лежат само стария актьор и момичето.

Тишината беше страшна. Дишахме тежко и никой не смееше да отиде при застреляното момиче. Накрая аз, като единствен мъж, се престраших да запълзя към нея.

---

Тъкмо бях напуснал царевичното укритие и от масива срещу мен се разнесе шумолене. Някой се движеше в царевицата от другата страна на пътя. Чу се конско пръхтене. Застинах на място. Бях парализиран от страх. Нямах сили даже да се върна назад.

Показа се един кон. Главата му беше наведена към земята и той кротко пасеше трева. Лежах така и не мърдах. Гледах коня.

- Хей! – чух шепот зад гърба си – Върви при момичето! Това е само един кон!

Момичето беше мъртво – застреляно в главата. Конят се показа целия от царевицата. Зад него се влачеше каруца на две колела. В каруцата някой хъркаше.

- Мъртва е! – съобщих аз на хората зад гърба ми.

- Върви при коня!

- Няма!

Тръгнах да се връщам назад. Старият актьор излезе от царевицата, сгънат на две и започна да се промъква към коня с каруцата. В този момент чухме някой да бяга по шосето към нас.

---

- Виктор, ти ли си? – извика старият актьор към идващия

- Аз съм, - задъхано потвърди един тантурест роб с бяла туника, който освен това изглеждаше силно разтревожен – Къде сте?

- Тук сме. Скрий се бързо при нас!

Старият актьор се върна в сянката на царевичните стъбла. Същото сторих и аз.

- Йоаний е полудял! Застреля Стефан и едно момиче!

Тантурестия роб седна на земята и обърса носа си с опакото на ръката. Дишаше тежко. Гълта въздух може би минута преди да проговори.

- Не може да е Йоаний. Йоаний е мъртъв.

- Как?...

Скритите в царевицата момичета бяха вече дошли при нас.

- Намерихме джипа стотина метра по-нагоре. Блъснат в едно дърво.

- Господи! – извика едно от момичетата – Тогава кой стреля?

- Не знам. Йоаний е мъртъв отдавна. Студен е. Карабината не беше зареждана. Проверихме.

- Джипа в движение ли е?

- Не знам. Легионерите го оглеждаха, когато чухме изстрели и ме пратиха да видя какво става.

Старият актьор мислеше. Всички мълчахме.

- Чуйте!

Започнахме да се ослушваме. Откъм шосето се чу странен шум. Някой разместваше труповете. Ние, тримата мъже, се приближихме към края на царевицата. Момичетата се скупчиха на едно място.

Беше мъж и не беше въоръжен. Беше бос и в дрипи. Старецът насочи револвера ми към силуета на пътя..

- Стой, не мърдай! – каза тихо старецът, но достатъчно силно за да го чуят.

Мъжът вдигна ръце и се изправи, но не можа да каже нищо. Разнесе се изстрел и мъжът залитна към нас. Падна на колене, после – по очи.

Тогава видяхме стрелеца.

---

В мъглата над царевичните реси плуваше един силует. Конник с широкопола шапка и пушка в едната ръка. Приближаваше към нас. Луната беше зад гърба му и не можехме да различим нищо друго освен очертанията му.

- Можеш ли да стреляш? – попита ме старият артист и ми подаде пистолета.

Споменът за злополучния ми изстрел преди час все още ме възпираше да хвана отново револвера, но изглежда нямах друг изход.

Вдигнах револвера и се опитах да се прицеля. Но в същия миг, видях как конникът срещу мен усили ход и без да изпуска юздите подпря пушката на лакът и се прицели в мен. Уплаших се и стрелях, но със затворени очи и залитайки на една страна. Това ме спаси от смърт, но куршумът, който бе предназначен за мен уцели Виктор.

Конникът продължаваше да препуска срещу нас. Вдигнах револвера за нов изстрел.

- Цели се в коня! – прошепна ми старият актьор.

Не можах да стрелям. Чу се рев на приближаваща кола. Конникът забави ход и обърна към царевицата. Между мен и него спря един джип със смачкана предница.

- Стреляйте! – викна старият актьор – Конникът! Стреляйте по него!

В джипа настана суматоха. Някой зареждаше трескаво карабината. Последва един изстрел, после още един и накрая някой изруга.

- Пропуснаха! Глупаци! – ядосваше се актьорът - Хей, тука сме! В царевицата.

- Какво става тука? – запита един мъж от джипа.

- Избиват ни! – каза старият актьор и със сърдито изражение излезе от царевицата – Конникът, който избяга.

- Не се ядосвай старче, ще му видим сметката! Джони, карай след него!

- Чакайте!... – викна старецът, но ревът на мотора го заглуши. -Глупаци!

---

Джипът отпраши в царевицата след конника. Постепенно всички излязохме на шосето.

- Как е Виктор? – запитах аз

- Мъртъв. – отвърна старецът

Чувствах се глупаво с този револвер в ръцете. Не казах нищо. Старият актьор също не коментира повече. Насочихме се към непознатия мъж лежащ между убитото момиче и убития актьор.

Беше мъртъв. Застрелян право в тила. Беше циганин. Стори ми се странно познат. Май по него стрелях в колата.

- Този пък откъде се взе? – запита старецът

- Не е ли от вашите?

- Не. Сигурно е местен.

Старецът дишаше тежко. Безсилието пред смъртта душеше всички ни. След малко темата се смени.

- Къде изчезна тази каруца?

Огледахме се. Конят вероятно се бе подплашил и отнесъл нанякъде каруцата. Приближихме мястото, на което я бяхме видели за последен път и там намерихме още един труп.

---

Всъщност не беше труп. Човекът на земята скоро се размърда. Опипа главата си и изломоти нещо неразбрано. Помогнахме му да се изправи. Беше стар циганин.

- Да сте виждали един кон с каруца? – беше първото нещо, което ни запита той.

- Беше тук, но избяга нанякъде. Изплаши се от изстрелите.

- Какви изстрели?

Показахме му труповете. Старият циганин клекна до убития млад циганин и промърмори.

- Пак същото...

- Кое е същото? – запита старият актьор

---

- Преди три години, – започна циганинът - пак тук, в тази царевица имаше стрелец. Тогава изби пет или шест души. Някакъв поклоннически лагер, от онези дето се молят на слънцето и ходят в бяло. Така и не откриха кой е стрелял. Но пак бил конник с шапка. Беше пълнолуние...

Всички се събрахме около него. Слушахме го с голям интерес.

- Въобще, тук се носят разни слухове. Приказки. За стрелеца в царевицата, който при пълнолуние излиза на лов. Казват, че бил войник още от войната между Севера и Юга. Бил добър войник, куршум не го ловял, имал точно око... Една нощ южняците издебнали другарите му в царевицата и ги изклали до крак. Той не присъствал. Когато пристигнал на мястото, всичко вече било свършило. Другарите му били избити.

Никой не смееше да прекъсне разказвача.

- Тогава полудял и... изчезнал. Зарязал жена си, децата си, приятелите си, роднините си. Изчезнал някъде. Отписали го от живите. Жена му се омъжила повторно, децата му пораснали, родили му се внуци. Приятелите му остарели и започнали да умират един по един... Тогава започнали убийствата тук. Ставали все при пълнолуние и убиецът винаги се изплъзвал. Жертвите бивали убити все с по един куршум. Имало и очевидци, които разправяли за конник, но той все бил надалеч и не можели да го разпознаят.

Циганинът разгледа сащисаните ни лица. В очите му нямаше и грам насмешка. Продължи.

- Казват, че вземал пътниците за южняци и затова стрелял по тях. Фермерите избягват да се мяркат в тази местност при пълнолуние. Но пришълците никога не са вземали на сериозно приказките за конника. Иначе отдавна да се оградили това място с бодлива тел. Но алчността на фермерите е виновна. Тук царевицата дава много плод. Винаги е давала...

Циганинът млъкна и се подпря на колене за да стане.

- Значи се бием с дух... – казах аз и усетих как краката ми се подкосяват

- Може и да е дух, а може и да не е – замислено каза циганинът – Ако някога го заловят, може и да се окаже от плът и кръв...

Циганинът тръгна да търси коня с каруцата.

- Чакай! – викнах след него аз – Ти виждал ли си го?

Циганинът се спря и се обърна към нас.

- Не, не съм го виждал. И затова съм още жив. Но съм намирал гилзи от пушката му. Никак не ми изглеждат да са от гражданската война.

- Чакай! – викна сега пък старият актьор – Вземи момичетата със себе си. Качи ги в каруцата и ги измъкни от тук, докато конникът още го няма. Нагоре по пътя сигурно има още три-четири.

- Защо мислиш, че с каруцата ще се измъкнем? – запита циганинът

- Защото конникът не стреля по нея. Може да реши, че е празна, като ви види.

- Добре! – съгласи се циганинът и с кортежа от оцелели самодиви се изгуби в царевицата.

---

Преследвачите бяха открили конника. В царевицата, далеч от нас се чуваше стрелба. Стреляха две пушки. От време на време се намесваше и шумът от форсиран двигател. Останали двамата със стария актьор можехме само да се ослушваме и да чакаме изгоден момент да се включим в гонитбата.

Скоро бойните действия се пренесоха по-наблизо. Луната беше се скрила зад облаци и мракът не ни позволяваше да виждаме ясно какво става дори на петдесет метра от нас. Високите царевични стъбла също ни пречеха. Аз лично целият се тресях от напрежение. Старият актьор само ме държеше да не хукна нанякъде.

Измина половин час.

Шумът от мотора на джипа беше започнал да се чува по-ясно. Изстрелите бяха спрели. След по-малко от минута би трябвало да видим джипа.

И наистина, на десетина метра от мястото на което бяхме застанали видяхме първо светлините от фаровете му, а после и той изскочи на пътя и тръгна към нас. След него от царевицата изскочи и конникът, който прескочи пътя и се скри в отсрещната нива, но по време на скока успя да стреля. Джипът направи рязък завой и за малко не се обърна. Спря. Клаксонът му започна да свири пронизително. Фаровете му светеха точно в лицата ни.

Старият актьор реагира по-бързо и хукна към спрялото возило. Аз, съобразил, че тук съм лесна мишена сторих същото.

---

Когато стигнах до джипа, там намерихме покъртителна картина. Всички мъже в него бяха избити. Шофьорът лежеше върху волана и с единия си лакът натискаше клаксона. Колата бе изключена от скорост и сега бавно вървеше по наклона.

Аз се опитах да я спра с тялото си, а старецът се качи и изгаси мотора. После дръпна ръчната спирачка.

Заваля дъжд.

Седяхме сред трупове, ръсени от дъждовната вода и не смеехме да се погледнем. Старецът все още дишаше тежко. Тези усилия не бяха за неговите години. Пресегнах се в тъмнината и вдигнах лъскавата карабина, паднала от ръцете на последния стрелец.

- Дай я! – каза ми старецът.

Подадох му я. Той я огледа, щракна затвора и я подпря на волана.

- Ти ще караш – каза той след като ви възвърна нормалното дишане – Помогни ми да преместим шофьора.

Аз се подчиних без забележки. Свалихме мъртвия на пътя. Старецът се изправи в средата на джипа и се подпря на тръбите върху които се опъваше брезента.

- Вържи ме – каза ми той

- Какво си намислил? – запитах най-после аз

- Това копеле може и да е самият дявол, но няма да му се размине така... – каза артистът – Вържи ме здраво за тази тръба, вържи и ръцете ми.

Аз го вързах през гърдите за тръбата, после привързах и лактите му. Накрая сложих карабината в ръцете му.

- Вземи една щанга и я мушни в яката зад врата ми.

Направих и това. Вършех всичко машинално. Завързах щангата с една лента за челото му. Имах чувството, че обличам труп за погребение.

- Хайде сега – сядай на волана и пали. Ще преследваш копелето докато го убием. Ако останеш сам, помни – стреляй в коня и като го свалиш, гони конника.

Гледах вързания за тръбите старец като втрещен и не бях способен да направя нищо.

- Не ме гледай! Артистът трябва да може да играе десет минути след като е умрял. Тръгвай!

Обърнах се, запалих двигателя и включих фаровете.

---

Тръгнахме по пътя, в посоката, в която би трябвало да бягат циганинът и жените. Пътувахме бавно и се оглеждахме в двете посоки. Ослушвахме се внимателно, макар да бе трудно в този дъжд и с работещ двигател. Конникът можеше да ни нападне отвсякъде.

Изстрелът не закъсня.

Дойде отляво и старецът извика от болка.

- Давай, давай – окуражи ме той през стиснати зъби – Още съм жив!

Навлязох в царевицата. Превключих на по-висока скорост. Гонитбата започна.

Старецът се мъчеше да се прицели, макар да бе уцелен лошо в хълбока. Изправен го държаха само каишите с които го бях привързал за тръбите.

Стреля веднъж.

Аз маневрирах трудно, защото вървяхме напречно на браздите. Конникът ту се виждаше, ту изчезваше в мрака. Следвах го по просеките, които оставяше сред царевичните стъбла, но скоро те започнаха да се кръстосват.

Старецът стреля отново.

- Изгубихме го! Завий!

Завих.

От мрака прозвуча нов изстрел и старецът извика от болка. Карабината падна от ръцете му и ме удари по главата. Аз спрях.

- Не спирай! Подай ми карабината!

Подадох карабината на стареца и завих по посока на изстрела.

В края на светлото петно от фаровете забелязах бързо движещ се обект. Конникът бе решил да контраатакува.

Не го виждах добре. Имаше ботуши и бричове с неопределен цвят. Конят беше кафяв.

Вече беше на няколко метра от нас.

Старецът стреля, конникът също стреля.

Имах чувството, че са ме застреляли в ухото – толкова силен беше гърмът.

---

Трябваше ми известно време за да овладея волана. Карабината беше паднала до мен. Старецът беше мъртъв.

Направих обратен завой и спрях. Чух конско цвилене и се насочих към него.

В светлината на фаровете видях туловището на легнал кон.

Някой стреля и предното стъкло се начупи на малки парченца. Куршумът се заби в трупа на вързания актьор.

Извадих пистолета от джоба си и отвърнах на изстрела.

Някой пак стреля и ме уцели в рамото.

Набих спирачки и прилегнах зад арматурното табло. Прехвърлих револвера в здравата си ръка...

---

Двигателят работеше, фаровете светеха, а аз стоях свит на седалката, неспособен да се изправя. Беше ме страх.

Чух стъпки в полегналите царевични стъбла. Отляво се приближаваше някой. Спрях да дишам. Приготвих револвера...

---

Стрелецът се появи в полезрението ми с вдигната нагоре пушка. Дъждът беше спрял и облаците се бяха разпръснали. От мястото си добре виждах силуета на стария актьор, разпънат на тръбите над мен. Главата му стоеше изправена и това правеше гледката още по-зловеща. Стрелецът се приближаваше, без да ми обръща внимание. Гледаше единствено актьора.

Възползвах се максимално от това обстоятелство и насочих револвера към него. Забеляза ме късно. Натиснах спусъка и... чух само изщракването на механизъма. Патроните бяха свършили.

Стрелецът бързо стреля към мен. Усетих нечовешка болка в крака. Паднах върху скоростния лост. За мен битката беше приключила.

---

Беше ми все едно. Страхът ме беше напуснал. Безпокойството също. Усетих как духът ми се издига над това зловещо място и как се изпълва със сила от издигащата се над пръстта влага, от мириса на мокри царевични стъбла, от лекия ветрец над долината, и от лунната светлина, която отново бе отнела територията на мрака.

Вече можех да виждам с гърба си, да усещам движението на всяко живо същество в радиус от стотици метри, да чувам растежа на тревата... Стрелецът зад мен беше просто още едно същество, което трябваше да умре.

Една ръка ме сграбчи за раненото рамо и ме обърна с лице нагоре. В ръката си държах счупения връх на едно алуминиево копие, от инвентара на статистите легионери....

---

Телефонът намери мрежа. Набрах 911.

Не можех да се изправя. Стрелецът лежеше върху мен нанизан на алуминиевото копие. Беше още топъл. Миришеше странно за войник. Оставих телефона и дръпнах кърпата, която прикриваше лицето му.

Така си и мислех. Беше жена.

Това като че ли ме поуспокои и аз изпаднах в несвяст...

---

Светлината пред мен беше твърде ярка. Не можех да я погледна.

Качвах се бавно по стъпалата. До мен вървеше един войник и ми говореше.

- От теб ще стане добър стрелец. Имаш талант. Честно казано, не си мислех, че ще останеш до края. Ела с мен и ще ти дам втори живот.

Аз се колебаех. Бях запленен от светлината пред мен. Тя хем ме очароваше, хем ме плашеше. Дали беше разумно да продължа напред?

- ...Ти си свободен дух, като мен – продължаваше да ме уговаря войникът – Дори не подозираш какво се крие в теб. Роден си за ездач с пушка в ръка, не за мизерна писарушка. Ела с мен...

Да, вкусът на свободата беше изкусителен. Погледнах войника. Лицето му беше приятно. Такъв приятел ми беше липсвал цял живот...

---

Отново усещах нечовешката болка в рамото и крака. Някой ми биеше инжекция. Някой се суетеше наоколо. Някой сложи маска на лицето ми. Сини и червени светлини дразнеха очите ми...

---

- Открихме, кое е било момичето – каза полицаят, седнал между мен и стария актьор – 21 годишна, изчезнала безследно след нападението на поклонническия лагер преди 3 години на същото място, където са ви нападнали. Роднините й са в шок. Била е кротко момиче, не е имала работа с полицията, не е употребявала наркотици, алкохол... Въобще - странна работа. Лекарите допускат, че може да е религиозен фанатизъм или посттравматичен шок. Странното е, че има белег от огнестрелна рана на гръдния кош, която е напълно зараснала. Роднините й твърдят, че никога не е имала рана там...

Инспекторът прибра бумагите си и се приготви да си върви.

- Е, това беше. Аз си тръгвам и ви пожелавам скорошно оздравяване.

Двамата със стария актьор лежахме на две съседни легла в интензивното. Все още не можех да си обясня как е успял да оживее при тези рани. Лекарите също бяха объркани, но такива чудеса ставаха, макар и рядко.

- Знаеш ли? – каза ми актьорът, когато останахме сами – Ти се оказа смело момче в крайна сметка.

Старецът говореше с усилие. Целият беше накичен с животоподдържащи системи.

- Не е полезно да говориш. – отвърнах аз – Лекарите го казаха.

- Знам. Но много държах да ти го кажа. Защото...

Старецът замлъкна и известно време се дави в кашлица. Да не би да умираше? Бях готов да посегна към бутона за спешни повиквания.

- Защото... – възвърна си говора старчето – скоро ще трябва да ме убиеш.

- Какви ги бълнуваш?

- Да, тази история за теб още не е приключила. Съжалявам, но сам няма да мога да го сторя. Слушай внимателно!

Старецът млъкна за да набере сили за ново изказване.

- Стрелецът посети и мен. Бях вече мъртъв. Съгласих се да поема духа му и да стана новия стрелец. Не, че ме беше страх да умра. Направих го за да приключи историята веднъж завинаги.

Старецът си пое дъх и продължи.

- Извън онази долина стрелецът не може да обсебва други хора. Все още съм безпомощен, но скоро няма да бъда. Ще оздравея като онова момиче. Няма да мога да се самоубия, няма да позволя и на теб да ме убиеш... Ще трябва да ме убиеш сега. Докато си по-силен от мен...

- С гипсиран крак и счупена ключица? Как да го сторя човече? Ами полицията? Не ми се влиза в затвора!

- Не знам. – каза старият актьор – Имаш глава на раменете си... Мисли!...