автор: Slon-Madrigal

Никога не съм предполагал, че ще се случи точно така. Но пък имам достатъчно време за размисъл. 500 години не са малко. Колко минаха - 200, 300? Не помня, не вярвам и другите вече да помнят.
Благоверната ми съпруга Евдокия сякаш вчера се разхождаше върху крепостната стена, тя толкова обича да се разхожда там и да наблюдава гората и пропастта отдолу преди зазоряване. Понякога ми се струва, че я срещам из руините, но тя не ми обръща внимание, струва ми се вглъбена в себе си, лицето й е неподвижно и меланхолично.
Братята и чичовците ми предпочитат да стоят заедно в залата за пиршества или в това, което е останало от нея. Виждал съм ги да се разхождат на групички преди службата и благодарение на тях все още не съм забравил как изглеждат чуствата върху човешките лица - страх, алчност, лакомия.
Отдавна се отказах да се удивлявам на промените, които се случват с крепостта и околностите. Но отец Николай така и не можа да се примири. Понякога сядаме с него да поговорим и той започва да ми шепне, като че ли някой ще ни чуе в мъртвата тишина наоколо:
- Алексий, започнах да пиша върху стенописите в църквата, намирам остри камъни и дълбая с тях по стените, но ми се струва, че нищо не излиза от тая работа. Докато изпиша едно изречение мазилката се състарява и пада, започвам да пиша отдолу, а долната и тя се напуква и се рони безспир...
Слушам трескавия му говор и търся да видя дали наистина има нещо написано по стената, но тя е напукана и под повредените стенописи се показват нови, още по-повредени...
Отец Николай се оглежда страхливо и допълва:
- Остана си така тази църква - толкова години вече, да не повярваш...
Никой от нас не може да повярва, че още не са свършили онези 500 години. Крепостта и домът ми се сринаха, остана да стърчи самотна на билото само тази църква, в която някога отец Николай отслужваше коледна литургия и аз, Алексий Врана, му наредих да побърза, защото ни чакаше трапеза и празнуване.
- Тази година Бог има много поводи да е доволен от чедата си, отче, ще има и в други години, да се помолим и до амина, пък да видим да видим какво е приготвила жена ми за трапезите...
Моят събеседник искрено обичаше изкусните рецепти на съпругата ми, освен това бяха пристигнали гости отдалече - моите братя и чичовци и в дома ми щеше да има пир и веселие, каквито скоро не бяха виждани по тези пусти места. Отчето не му мисли много, споменахме набързо името на императора, после и моето и на съпругата ми, както и имената на починалите ни родители и излязохме от църквата с облекчение и премръзнали.
Домашните не ни очакваха преди полунощ. Жена ми ни посрещна и по бялото й лице пламнаха издайнически червени петна. Отказах се да надниквам в очите й и отминах, сякаш нищо не е било, за да отида да празнувам с другите , които вече бяха насядали около масите и лакомо опустошаваха гозбите и вината.
Оставих отчето да се наслади на храната и питието, а мислите ми все се връщаха при Евдокия. Не се заблуждавах - виждах нахално-подигравателните погледи, които някои от гостите, вече пийнали достатъчно отправяха към мен и към стола, на който тя трябваше да седи до мен.
Не зная защо стана така, но Бог не ни даде да се сдобием с деца. На младини Евдокия притежаваше чудна хубост, та бабичките все казваха зад гърба й: "То много хубаво не е на хубаво" . И бяха прави.
Годините от брака ни минаваха, а моята съпруга така и не ме дари с дете. Постепенно чертите на лицето й се затвориха и побледняха, навярно от студа и тъмнината в разните черкви и манастири, които непрестанно посещаваше и щедро даряваше, изкупвайки чужди грехове, за да я оттърве Господ от безплодието.
С отминаването на годините започнах да виждам как в очите й се появи някаква болна трескавост, тя вече криеше погледа си от мен. Хората говореха неспирно зад гърба й - подиграваха я, одумваха я и все се намираше някой, който да ми подскаже за това колко от моите войници се заглеждат в блестящите очи и румените бузи на съпругата ми.
Най-сетне, привършвайки с баницата със сирене отец Николай забеляза празното място от лявата ми страна и ми намигна съучастнически. Затворих очи, за да не гледам как лакомо и алчно трошеше със зъби и осмукваше костите на прасенцето - сукалче.
Някъкъв слуга се приближи откъм гърба ми и ми подшушна:
- Господарю, един скитник би искал да ви разкаже нещо за забавление и за да му отстъпите милостта си...
Казах на слугата да пусне разказвача на приказки, имаше много по онези места тогава.
В залата врезе прегърбен старец, носията му не беше тукашна. Приближи се към мен почтително и започна така:
- Господарю, ти няма да повярваш на тази история, но тя все пак се е случила.
Старецът млъкна и ме погледна очаквателно. Огледах се и видях, че никой друг освен мен не го слуша и му махнах да се приближи по - близо до мен и да продължи.
- Господарю, имало някога човек, който се наричал Симеон, хората му казвали Магьосника, тъй като познавал твърде добре света и неговите тайни. Ти знаше, че за познанието всеки трябва да плати своята цена - Симеон също го знаел, но предпочел да се докосне до най-висшето познание, въпреки, че и цената, която платил, щяла да бъде висока... Постепенно останал сам, единственият верен човек до него била собствената му майка, която той обичал повече от всичко на света. Последното препятствие към висшето познание бил двубой със самия Бог за душите на хората и Симеон не се поколебал да предизвика Твореца.
Три дни двамата се борили с мощ и чудеса и никой не могъл да надвие.
В края на третия ден Симеон чул слабо стенание - до краката му лежала неговата майка, а в очите й имало толкова много страх, че изведнъж се сепнал и изгубил за кратко мощта си. Това било достатъчно на Бог да го победи.
Разказват, че хората пребили с камъни загубилия двубоя и никой вече не чул нищо за Симеон Магьосника, ала аз знам истината - Бог го взел при себе си и му дал опрощение - хиляда години да ходи непознат от никого по земята и да носи вестите от Бога до хората...
Исках да попитам защо ми казва всичко това, но отец Николай също се беше заслушал в историята и когато старецът свърши историята си, той се разсмя и каза:
- Ех, старче, ама и Бог знае какви наказания да дава, виждаш ли! Всекиму, каквото се полага... Кесаревото - кесарю, Божието - Богу... Ейй!
Пред очите ми лицето на разказвача изведнъж посивя от гняв, уголеми се, издължи се немощното му тяло и видях пред себе си мъж в разцвета на силите си, а мощта му изпълваше залата и всичко наоколо. Отчето продължаваше да бърбори несвързани приказки, гостите на трапезата ми се заливаха с вино и мазнина и никой не чу думите му:
- Нищо не е такова, каквото си го мислим - сам виждаш, Алексий Врана. Ако ти кажа, че сега Евдокия не лежи в твоето легло с чужд мъж, а сипва отрова в чашата си, ще ми повярваш ли? Ако ти кажа, че ще умреш не от меч на бойното поле, а от мъка по съпругата си, и всички тези, които ядат на трапезата ти ще се присмиват на малодушието ти, ще ми повярваш ли?
Нищо не мога да направя за теб и за тези хора, които са свързани със съдбата ти така глупаво попради собствените си грехове. Но Бог все пак им праща опрощение : заради опрощението на душите той им дава вечен живот - за по един ден всяка година в продължение на 500 години отец Николай и онези, които заради греховете си не изпълниха и не присъстваха на коледната служба както подобава. Всички те, заедно с тебе, ще се събирате в църквата и ще отслужвате коледна литургия. След 500 години ще бъдете съдени.
Съгласен ли си, Алексий?


Останах на трапезата с отец Николай и гостите цялата нощ. Гледах как от уханните гозби на жена би не остана и трошица, виното бе изпито, хората налягаха пияни и преяли по масите и по земята.
Отец Николай захърка, облегнат тежко на рамото ми.
Всички още спяха, когато на сутринта дойдоха слугините и уплашени ми съобщиха, че господарката им е мъртва.
Едва тогава сякаш се събудих от сън, станах и излязох от залата за тържества.


Помня, че воювах за императора, докато императорът беше жив. После служих на децата му и на внуците му, докато дойде краят и на империята.
Върнах се тук, защото неизменно човек се връща там, откъдето е тръгнал и гледах как моята крепост и дом запустяха и постепенно се сринаха.
Само църквата остана непокътната и сякаш съществуваше извън времето, за почуда и суеверен страх на местните.
Отец Николай, нямайки какво друго да прави започна да пише по стените й с надеждата някой някога да разчете написаното и да узнае какво се е случило тук "воистина". Бедният безбожник...
Братята и чичовците ми се разпръснаха по света, за да избягат от проклятието всяка Коледа да ми гостуват за мразовитата коледна литургия, ала така и не можаха да преодолеят желанието си все пак да се връщат тук и да изпълват църквата с вечното си лакомо очакване на коледна трапеза, която никога не се сбъдваше.
Къде ли беше сега онзи старец, Симеон Магьосника, и как ли се смееше над човешките ни страсти?
Аз, Алексий Врана, благодаря на Бог за това, че се смили и ми върна моята съпруга Евдокия.
Тя идва на службата всяка Коледа, разхожда се по крепостните стени, но никога не влиза в църквата. Понякога ме изчаква отвън и двамата сядаме един до друг, както някога и чакаме да дойде денят, а аз виждам по очите я - тя разбира, че бих направил всичко, за да се удължат тези петстотин години до безкрая.