автор: Wild

-Малко ми е странно, Зак.
-От това че си толкова голяма сладурана ли?
-Чакай сега, изслушай ме.
-Белята никога не иска да я изслушват. Тя говори, пък който слуша - печели.
-Тими избяга разплакан. Струва ми се редно да поговоря с него. Поне това му дължа.
Закъри я погледна упулено и преглътна.
-Ти наред ли си? Това стана преди три години.
-Говоря сериозно.
-Не си добре.
-Закъри!
-Слушай сега, моя сладка. Малката ти главичка не може да побере толкова много събития, ако не си почине. Така че, лягай си и поспи добре. Аз ще си тръгна и ще те оставя с верния ти другар. Ако не те опази, какъвто е бльон, ще го пречукам, да знаеш!
Закъри се наведе и млясна бузата на Каталина. После подскочи , улови една муха и я смачка със звучно „пук". Ухили се и смигна на момичето. И скочи през прозореца.
В стаята останаха сам Хулио и Каталина.
Момчето беше затворило очи замислено, облегнало глава на стената. В едната си ръка държеше малко пакетче с прозрачна течност, в другата имаше включено фенерче, пред което от време на време се изпречваше по някой пръст.
Каталина лежеше на леглото с отворени очи. Устните и бяха подпухнали, зачервени и изпръхнали. Изговаряха нещо без глас. От време на време езика и ги облизваше, очите и се затваряха за миг-два и всичко започваше отначало.
-Добре ли си?
Наруши мълчанието Хулио, все още със затворени очи.
-И по-зле съм била.
Каталина се изправи и се свлече на пода до него.
-Страх ме е.
Хулио отвори очи сепнат.
-Много ме е страх.
Момчето впи поглед в очите на приятелката си и видя изгасналите пламъчета в тях.
-Ще ни издаде.
Протегна ръка и прегърна тялото на момичето.
-Наистина ще ни издаде.
Започна бавно да гали Каталина по косата, леко, за да не я изплаши още повече.
-Но не по истинския начин.
Тялото в прегръдката му се разтрепери.
-Трябва да бягаме, Хулио.
Момчето реши, че е време да влее малко мозък в стресната си приятелка и и заговори бавно, тихо, едва доловимо.
-Няма да бягаме, Кат. Малкият просто се засрами, затова избяга. Разбра, че греши. Няма да ни стори нищо. Той е малко и жалко леке, което не заслужава страха ти.
-Знам, че ще стане нещо много лошо.
-Винаги стават лоши неща. Ние обаче сме заедно. Всичките десет заедно завинаги. И никой няма да ни раздели. И нищо няма да се случи, което да ни раздели.
Хулио целуна момичето по челото, повдигна го на ръце и го положи в леглото. Зави го и го пголедна. Нямаше нито една малка част от познатата му Каталина. Беше тиха,кротка, с подути очи,пзпръхнали устни, зачервени бузи....Приличаше на онази Каталина отпреди три години, която падна от дървото....
После седна до леглото и му заразказва детска приказка. Никога не беше разказвал тази приказка на никой, дори на Кат. Приказка за неговия живот. Приказка за лошите неща. Приказка, която завършваше с появата на едно малко червенокосо момиченце.
-Ще ни издаде, когато чуе тази история.
...Шум
...Стъпки
...Бяг
...Сълзи
...Гняв
...Съдба
...Разкрита тайна
...Изпусната червена роза
...Предадено доверие
...Нечия мечта рухва в прах