автор: fightingone

Ние сме избранниците на нашите деца. Не ми ли вярвате, взрете се в очите им. И ще видите, че те знаят неща отвъд думите.
В невежеството си ние ги възпитаваме. Вместваме ги в тесните си клишета. Натикваме ги с всичка сила в “ТРЯБВА” и “НЕ ТРЯБВА”. Закопчаваме циповете на якетата им догоре. Увиваме ги в шалове и шапки. Обличаме ги в дрехи, които се харесват на нас. И отчаяно мерим опустелите си души с техните. Крещим им като обезумели. Учим ги на разни неща. Крачим с тях глупаво по улиците и се сърдим на малките им крачета, че се препъват. Или седим на някоя пейка докато играят. И им даваме напътствия. Колко сме скучни сами на себе си! Как отместваме отегчен поглед, когато ни зададат въпрос!
И някой ден смъртоносно ни убожда прозрението, че не можем да седнем на пода до тях. Да се замислим истински над всяко тяхно “Защо?”. Да почувстваме тъгата им, когато плачат и радостта им, когато се смеят. И да! Да имаме време за тях веднъж завинаги. Когато ни извикат: “Ела!”, да отидем. Да признаем пред себе си, пред света, че сме забравили как се живее. Да се смирим и да помолим децата си за прошка! Защото те ще ни простят. И ще ни научат на всичко, което не знаем.