автор: thebigplucky

Не казваш нищо, когато си отиваш.
Никога не казваш.
Пред нас застават разстоянията.
Понякога са трудни за преодоляване.
Дори и малките.
Въпросите застават. Онези - сложните.
За които после винаги съжаляваме
в някакъв бъдещ момент,
независимо от начина,
по който ни ги задават
Трябва да си повярваме
Не разполагаме със всичкото време на света.
Не разполагаме дори с достатъчно.



Мъча се да погледна света през очите ти.
Да почувствам докъде е границата на принципите ти.
Причините, между които балансираш.
Какво би те направила щастлива. Толкова си хубава усмихната.
Кое би ми простила - знам, че не всичко.
Истините, за които си склонна да разговаряме.
Нещата, с които не би направила компромис.
И онези, които премълчаваш.
Спомените, които искаш да забравиш.
Болките дремещи в душата ти.
Кое те кара да ме обичаш. (Обичаш ли ме?)
Това, че съм различен… Или просто удобен.


Нощите, безсънните - за да те мисля -
започнаха да се сливат.
Въпросите без отговор - остават. Тежат.
Безсилен съм да ги реша.
Чакането бавно ме убива. Но не умирам.
Спасяват ме очите ти.
Единствени те.
От разстоянието, когато ги затваряш...