автор: Angela

Възкръсват в мен във този час среднощен
безбройни незададени въпроси
с надеждата, че във сърцето още
искрица обич ти за мене носиш.

Въпросите, които подминавах,
от отговорите им се боях,
горчилката за кратко си спестявах,
а после ме погълна леден страх.

Защо за нас звездите не изгряха?
Защо за нас морето не запя?
Защо не знам къде се разпиляха
уют, копнеж, простор, стремеж, съдба?

Дали сега сред бялата пустиня
пак търсиш безутешен топлина?
Любов ли бе?
Или пък с милостиня
ти сгряваше душата ми така?

Като слепец прегръщам гордостта си
и пипнешком поемам пътя свой.
Не виждаш как очите ми угасват.
Не знаеш ти, че нямам аз покой.