Тук трябваше да спра!
Да разтоваря камъните, дето
като Сизиф
от векове премъквам към върха,
а те се сриват под нозете ми,
търкалят се към бездната...
и аз, обречено,
(за кой ли път!)
събирам къс по къс
и тръгвам пак -
Нагоре...
Да, трябваше да спра до тук.
Да набера букетче мащерка
и да се върна при огнището.
Да излекувам раните си
със мехлема
на старото и мъдро примирение...
и да заспя.
Но аз
не спрях.
Защото знам -
пак ще сънувам оня сън
за скрития във облаците връх,
от който се отива в Рая.
И точно тези камъни
ще са ми нужни -
да построя от тях
последни стъпала
към Висината...