автор: Rumir

Къде си мое малко жребче...
навярно някъде раждаш се
аз знам, че ти ме зовеш
почакай ме, аз пак се захващам.
Аз също съм пресно проплакан
сам изплисквам гласа си,
понеже ти вярвам във вярата
сега се заричам – като пораснеш...
ще те обяздя в бодливи ливади
с парещи мускули, искрящи копита
и изобщо не се оправдавай
защото аз няма да питам.
Ще се спусна към тебе пламенно
три дни ми трябват – парясани
ще разпаля грива - през рамото ти
към теб ще тичам, надраснал се.
Ще ме чакаш - бял и огромен
с ноздри широки и пещерни
с един скок ще те яхна на голо
и ще препуснем вещерно...
да се върнем назад от където
някога бяхме заченати...
За да убием до болка времето
когато бяхме мъртвородени.

И ще потеглим тогава незнайно
от никого даже невиждани
за да спрем преродени и двамата
и да просрещаме изгревите...