автор: whitetomcat

Уж мек ветрец, а хладът се усеща.
Дори се вижда, щом е пълнолуние.
Ти мислиш, че си мисля друго нещо.
А мислим си за хладното из думите ни.

Движенията стават механични.
Началото се припокрива с края.
И всеки си припомня, че е личност.
Но ще го каже утре – да се знае!

Изгрява „утре”... С него – и уплахата,
че все по-трудно почва се „на чисто”;
че рамото до тебе – то е стряха.

А снощното, какво?! - греховни мисли...