автор: Arty_Divine

Човекът се бореше за живота си. Не че беше кой знае каква борба - ударът който Калвин му нанесе още първия път го повали на земята. Но с вторият и третият направо го довърши. Черепът му хлътна като стъпкана диня, а очите му изхвръкнаха навън като малки черни семки.
Ребрата му бяха здравата натрошени и измежду окървавените кости в локви от кръв плуваха остатъците от това, което допреди броени минути бяха черният му дроб и далакът му. Последните мигове от живота му се изтърколиха през очните му нерви обагрени в алено-червен цвят.

- Убих те! Най-сетне. - измърмори Калвин. - Този път Саймън ще бъде наистина доволен. - Не само, че убих човек, но и взех скъпоценният му товар! Наистина!

Калвин изтръгна предмета от пръстите на човека и започна да го разглежда. Беше метален и все още топъл. "А Саймън разправяше, че никога не слизат от стратополисите си." - мислеше си Калвин. Глупавият човек беше слязъл сам, вероятно да ремонтира някоя от енергийните подстанции, но така и не успя да занесе дотам уреда си. Калвин му го отне!

- Странен предмет. - изхъмка той. - За какво ли служи?

Повъртя го още малко в ръцете си, но след като нищо интересно не му мина през ума, реши да го остави настрана. Саймън щеше да му каже за какво се използва. Той знаеше всичко и го учеше на разни неща. Да, Саймън беше добър приятел...

Слънцето над главата му се обагри в червено и това го подсети, че трябва да бърза. Саймън бе сменил охлаждащата му система, но сензорите му за нощно виждане все още не работеха както трябва. Калвин остави предмета настрана и се зае със същинската работа. Реши да започне с краката. Опита се да ги оттръгне, но не му се отдаде.

- Боже, тези ябълчни стави трябва да са наистина здрави! - изръмжа Калвин. - Де да имах резачка щях да се справя много по-лесно. Или поне трион...

Калвин започна да се озърта за нещо подходящо за рязане, но в този момент човека се размърда. Отвори окървавената си уста сякаш искаше да каже нещо, но така и не успя. Калвин стовари кракът си върху лицето на човека с всичка сила и това окончателно откърти дясната му скула. От окървавената дупка за миг лъснаха чифт кътници, но после кръвта замаза всичко.

- Така ти се пада! - изрева Калвин. - Скапан човек!

Той си спомни думите на Саймън: "Хей, трудно се убива човек! Дяволи са те и трудно умират..." Сега трябваше да признае, че Саймън беше прав за това. Калвин потри ръце и се захвана отново за работа. Дърпа краката още известно време, но без резултат. Реши да премине към ръцете, надяваше се там да постигне по-голям успех. След десет минути опъване дясната ръка отказваше да помръдне от мястото си. Калвин се отчая.

- Къде е сега Саймън? - проплака той. - Да можеше да ми помогне.

Калвин остави дясната ръка и се захвана с лявата. Беше чувал, че хората по принцип са десняци и това означаваше, че левите им ръце би трябвало да са по-неукрепнали. След пет минути дърпане усети, че лявата ръка поддаде. Това въодушеви Калвин и той дори си затананика една песничка, която бе чул от другите роботи някога на сметището. Даааа, мнозина от тях вече не бяха между живите, все по-трудно беше да намират части. И всичко това заради тези скапани хо-ра!!! Калвин задърпа със всичка сила. Изведнъж човека се затресе - силни конвулсии преминаха по мускулестото му тяло. Кръвта бликна от зейналия му череп като маслото от настъпана пластмасова бутилка. Калвин сграбчи една щанга, която се въргаляше наблизо и започна да блъска трупа с все сила. Блъскаше, блъскаше и пак блъскаше...

- Калвин какво правиш? - каза спокоен глас.

- Саймън! - изкрещя Калвин. - Най-сетне! Убих човека, Саймън убих го! Честна дума, първо му спрасках черепа, после исках да му изтръгна краката...
- Калвин, би ли престанал, ако обичаш с глупавото си занимание?
- Но защо Саймън? - недоумяваше Калвин.
- Защото - рече Саймън с леденостуден глас. - ако веднага не престанеш да ме блъскаш с тая щанга, никога няма да успея да ти сложа проклетия мотор, скапан извратен малък робот! И ще продължиш да прегряваш. Знаеш ли колко смазка изгубих заради теб?
- Господи, Саймън, толкова съжелявам! - рече Калвин и се тръшна на земята.
След едноминутно мълчание Саймън проговори.
- Знам, че съжеляваш. Не си виновен, че схемите ти се разпадат по шевовете... Но ще те стегнем, обещавам! - думите на Саймън винаги бяха успокоителни. - Помогни ми да се изправя сега, ако обичаш!
- О, Саймън толкова си добър!

Слънцето вече залязваше зад хоризонта, но вечерта не донесе никаква прохлада. Вятърът беше утихнал, но тревата стоеше все така полегнала и изглеждаше така, сякаш никога няма да се изправи.

- Глупав малък робот. - рече Саймън, когато усети земята под краката си. Раздвижи ръце, колкото да се убеди, че още работят и се залови за работа. - Това ти беше за пети и последен път. Заклевам се, името да не ми е Саймън, ако позволя да се случи за шести! Ще те направя на салата!

Но Саймън знаеше, че няма да го направи, бързаше. Бързаше да оправи своя другар, защото знаеше, че ако не успее да го стори навреме един от тях щеше да остане самотен. А самотата беше наистина страшна. Много по-страшна от смъртта.

Много по-страшна!

Арти Дивайн
26.10.2006 г.
Beverly, MA