автор: pc_indi

Преди много, много години - толкова много, че никой не може да каже кога е било, в едни далечни, далечни земи - толкова далечни, че никой не може да каже къде точно били, живеели тумаянтите.
Тумаянтите били хора със свръхсетивно светоусещане. Те знаели не просто всичко за света - те знаели всичко, което е било възможно, всичко, което е възможно и всичко, което трябва да се случи. Общувайки помежду си, те усещали всички настроения и мисли на човека срещу тях - тези които са и тези, които са възможни. Това не им помагало, напротив - затруднявало ги. Защото, знаейки всичко, което е възможно, им се губело Всеобщото Правилно и Избраният Избор. Защото всеки се стремял към загадъчност - всеки се стремял да избяга от антиципацията на другия.
Невидим портал отделял тумаянтите от останалия свят и никога не трябвало да напускат земите си. Ако някой от тумаянтите прекрачел портала, бил обречен на гибелна трансформация.Легендата разказва, че плътната гора обграждаща земите им, е от дръзнали или прогонени да преминат " отатък " тумаянти - превърнали се в дървета.
Земите им били обширни и плодородни.
Главна жрица, или както я наричали тумаянтите - хеноя,била Шанира. Според тях, Шанира била най - великата вещица на земята. Никой не знаел на колко години е. Дори най - възрастните твърдяли, че откакто се помнят, не се променяла - винаги изглеждала млада и неземно красива. Пълна загадка за всички било как успява да владее времето и то да я щади.
Винаги когато се раждало дете в някое тумаянтско семейство, Шанира го посещавала, за да даде благословията и орисията си. Тумаянтите с трепет и тревога очаквали този момент и думите на Шанира,които винаги се сбъдвали.
Ако при първия изгрев след това посещение откриели на вратата си огърлица - амулет с изковано изображение от злато и седеф, това означавало, че хеноята е избрала това дете да бъде обречено на нея веднага след навършване на пълнолетието му.За тумаянтите било чест детето им да бъде избрано да служи на хеноята и да живее в амфаншуея.
Един от тези избрани младежи бил Тадай. Той бил любимецът на Шанира. Имал нежно и миловидно лице, а погледът му галел като топло, пролетно слънце. Излъчването и поведението му били чисти и по детски неподправени. Щом заговорел, чертите му омеквали още повече. Тембърът, интонацията на гласа и думите му загатвали за дълбока нежност и ранимост, за всемирна любов, но и за една затвореност и непристъпност към вътрешният му свят.
Тадай участвал в голяма част от свещенодействията на Шанира, изработвал амулети и други фигури от различни материали, които украсявали амфаншуея.Бил изключително предан на Шанира. Единствено пред Тадай хеноята сваляла владетелската си маска и разкривала женствеността си. Той бил единственият, пред когото си позволявала да прояви слабост. Когато бил наблизо около нея, очите й придобивали типичният за влюбената жена кротък, замечтан и глуповат израз. Владетелските й маниери и жестове преминавали в грациозно движение на китките, нежно накланяне на глава към рамото, походката ставала плавна и музикална.
Към всички останали, Тадай бил лъчезарният, добродушен, отзивчив и скромен фаворит на Шанира. Нея, обаче, гледал с очите на завоевател и притежател на безценно богатство, което умеел да пази като очите си.
Когато навършила двайсет години( пълнолетието при тумаянтите) , в амфаншуея дошла Хармасуни - изкусна танцьорка и божественогласа певица. Всяка вечер Хармасуни пеела и танцувала за Шанира и приближените й.
Тадай наблюдавал плавните движения и нежните извивки на знойното й тяло, рисунъка, който оставяли ръцете й във въздуха, искрите в очите й и чувствените й устни. Когато пеела и топлият й глас милвал слуха му, а минавайки покрай него, гривните й прозвънвали до лицето му, ритъмът на сърцето му се ускорявал и Тадай с усилие овладявал и прикривал въздействието, което оказвала Хармасуни върху него.
Още от първата си вечер в амфаншуея,Хармасуни пунктирала с огнените искри на погледа си златистите му къдрици и финия овал на лицето му. Всяка нейна клетка откликнала на малките слънчеви експлозии от очите му по тялото и лицето й. Любовта завъртяла сърцата им в магичен танцов ритъм.
Хармасуни потъвала опиянена в мистичният и загадъчен свят, в който я въвеждал Тадай, а той се носел по чистите и възвисяващи вълни, преплетени с огнения ритъм на душевността й.
Всеки танц и всяка песен на Хармасуни, били предназначени за Тадай. Сърцето й било изпълнено от него, а любовта й танцувала като нея самата със слънцето върху устните й.
Хармасуни знаела, че Тадай е любимецът на хеноята и, че е по - обречен на нея от всички останали. Знаела, че си играе с огъня, като разпалва пламъците в очите му, но не можела да подчини сърцето си на разума.
Раздвоен между обречеността си на Шанира и увлечението си по Хармасуни, Тадай подлагал на изпитание изпълненото й с любов сърце. Но всички изпитания се претопявали в изпепеляващите, кратки мигове на щастие, когато, хванати за ръка, двамата потъвали в сенките на екзотичните градини заобикалящи амфаншуея,за да се насладят на ласките и близостта си.
В една от вечерите, в които Хармасуни танцувала, от дълго ловуване се завърнал Хармавишу - водачът на ловците в амфаншуея.
Хармавишу имал магнетично и опасно излъчване. Косите му се спускали на дълги, лъскави, черни масури под раменете на атлетично телосложение. В тъмните му очи сякаш прелитали гарвани и острите клюнове на погледа му улавяли всичко и карали кръвта във вените на заобикалящите го да замръзва. Лицето му било сурово и безизразно и рядко го виждали да се усмихва, или показва някакви чувства.
В мига, в който погледът му спрял на Хармасуни, гарваните в очите му полетели и сплели гнезда в нейните. Наблюдавал я и я опознавал мълчаливо, като нищо не убягвало от погледа му. Не му убегнали и погледите, които си разменяли с Тадай, както и съвпаденията в отсъствията им от амфаншуея.
Един ден, докато Тадай наблюдавал как Хармасуни и приятелките й пускат кошници с цветя по реката - в дар на боговете, до него безшумно се приближил Хармавишу. Известно време стояли и мълчаливо гледали смеещите се момичета. Острият ум и проницателен поглед на ловеца винаги смущавали Тадай и обикновено избягвал близостта с него.
-Тя радва очите и душата ти, нали? - казал тихо Хармавишу.
Тадай кимнал едва забележимо, без да поглежда ловеца.
-Ти си обречен на хеноята...Обрекъл си и нея...Какво е Хармасуни? - продължил Хармавишу.
-Хармасуни... - прошепнал Тадай - ... е свеж бриз... милувка на слънцето... нежните и мамещи пръсти на свободата, докосващи ме през златната ми решетка... непознат копнеж...
- Да,Тадай...Хармасуни е твоят шепот... Нещо,което не можеш да кажеш на глас... Не я погубвай, Тадай! ... - казал Хармавишу и се отдалечил все така безшумно.
Хармасуни съзнателно избягвала близостта на Харавишу. Магнетичното му излъчване я привличало и плашело едновременно. В негово присъствие се чувствала нервна и напрегната. Имала чувството, че чете мислите й и прониква до най - скритите кътчета на душата й. Не подозирала и не си давала сметка за чувствата, които изпитвал ловеца към нея.
Хармавишу отгатвал смущението й и много внимателно си проправял път към сърцето й. При всеки удобен случай, разменял по някоя дума с Хармасуни. Свремето разговорите им ставали все по- дълги. Изненадал и нея, и себе си с това, че винаги успявал да я разсмее. С всеки изминал ден Хармасуни все повече откривала в лицето на Хармавишу истински приятел. Често излизали на дълги разходки, разговаряли за различни неща, шегували се, научил я да стреля с лък и компанията му й била толкова приятна, че понякога се чувствала виновна към Тадай. Защото наистина го обичала и била щастлива в прегръдките му, но сянката на Шанира тегнела над тях.
А Тадай безмълвно страдал от породената близост между ловеца и Хармасуни.
Всичко това не убягвало от зоркия поглед на хеноята. Знаела, че Тадай няма да се осмели да й измени, но промяната, макар и едва доловима, която настъпила в него, блясъка и ревността в очите му, когато гледал Хармасуни, я безпокояли и изпълнили с омраза към момичето.
Една вечер в амфаншуея имало празник - на този ден бил роден Тадай. Хармасуни облякла най - красивите си дрехи, вплела в косите си бели орхидеи и перли, и изрисувала дланите си с красиви фигури в златно и червено. Тази вечер щяла да танцува и пее специално за Тадай и искала тя да е незабравима за него.
Докато танцувала, внезапно залата се завъртяла бясно пред очите й. Имала усещането, че тавана се сгромолясва върху нея. Лицата на хората се изкривили, виждала как устите им се разтваря сякаш да я погълнат, отвсякъде в ушите й кънтял демоничен смях. Тогава се появили змиите - огромни, дебели змии пълзяли по нея, увивали ръцете, краката й, затягали се в примка около врата й... Пред очите й се стрелкали раздвоените им езици, усещала как забиват отровните си зъби в плътта й, а отровата бавно и тежко тръгва по вените й...
Всъщност, тези змии виждала само тя. Пред очите на потресените тумаянти, Тадай, хеноята и Хармавишу, Хармасуни се гърчела на пода, аписъците й отеквали в централната зала на амфаншуея и придавали на празничната украса вид на декор за зловещ ритуал.Всички стояли вцепенени и не смеели звук да отронят.
- Обсебена е. - произнесла безизразно Шанира и се изправила - Лично ще се погрижа за нея.
Дала знак на слугите да пренесат Хармасуни в омхинията и напуснала залата.
Пръв излязъл от вцепенението Хармавишу. Хвърлил вледеняващ поглед към треперещия Тадай и последвал слугите, носещи безсъзнателната Хармасуни.
След излизането на хеноята, присъстващите започнали да си разменят многозначителни погледи, да шушукат и изказват предположения. Преобладаващите съмнения били, че хеноята е омагьосала Хармасуни. А едно такова "обсебване" , обикновено винаги предхождало "таморо".
Таморо било най - суровото наказание за изменниците и предателите на хеноята - жигосване и прогонване от тумаянтските земи.
Когато Хармавишу стигнал пред омхинията, вратите били плътно затворени.Омхинията била тайнствената и непристъпна зала, в която хеноята извършвала своите свещенодейства и призовавала боговете.В нея Шанира рядко допускала някой и то само посветен.
Дръжката на вратата представлявала глава на дракон. В момента, в който ловецът се опитал да отвори, единият от зъбите на дракона се впил в дланта му и по пода покапали няколко капки кръв. Усетил как тежък сън натиска клепачите му и всичко потънало в мрак.
Когато отново отворил очи, видял че лежи пред вратите на омхинията, а в прозореца до стълбите, които водели до южното крило, небето бавно просветлява. Ритуалното думкане на тъпаните отеквало в амфаншуея и стените препращали ехото на припяваното в транс от жреците: "...таморо... таморо... таморо... таморо..." ...
Хармавишу се усещал все още замаян, а краката му тежали като оловни, но успял да се изправи и залитайки, се отправил по посока на страшните звуци.
Таморо се извършвало винаги преди изгрев слънце. Новият ден трябвало да настъпи след прогонване на изменника и изгасване на ритуалния огън, пречистващ тумаянтските земи от следите на предателя.
В средата на вътрешния двор на амфаншуея, в кръг били наредени жреците и приближените на хеноята. Самата хеноя седяла на специално издигнато за целта място и наблюдавала ритуала безизразно.
Заобиколена от огнен кръг, със завързани отзад ръце, стояла Хармасуни. По бледото й лице танцували сенките на ритуалния огън и му придавали мистичен блясък, а оттенъка на тъжно тържество в тъмните й очи, подчертавал красотата й.
Когато Хармавишу пристъпил във вътрешния двор, сърцето му се свило болезнено от това, което видял.
Нямало и следа от страх, или разкаяние в очите на Хармасуни, които не се отделяли от лицето на Тадай.Тадай протегнал ръка и взел подаденият му от жреците нагорещен печат, на който бил изрязан знака на изменниците - пресечено наполовина слънце, чиито лъчи потъвали в окото на кобра.
Една сълза се стекла по лицето му и със съскащ звук изчезнала в нагорещеното желязо.
Хармасуни дори не трепнала от болка. Навела глава и целунала ръката на Тадай, която жигосала гърдите й. После с тъжна усмивка, гледайки го в очите, прошепнала:
- Обичам те, Тадай...
Хармавишу си проправил път и влязъл в ритуалния кръг. Изтръгнал от ръцете на Тадай все още горещия печат, разтворил дрехата си и го поставил на гърдите си. От тълпата се разнесли потресени възклицания.
- Защо, Тадай? ...- тихо попитал Хармавишу и забил поглед в любимецът на хеноята -... Защо? ...
Тадай се взирал със замъглен поглед в огъня.
- Тя посегна на хеноята... - едва промълвил накрая -...Искаше да я убие...
- И ти вярваш в това? - усмихнал се горчива Хармавишу.
-Бях там... Наистина е обсебена... Изтръгна ножа от канията ми и се нахвърли срещу Шанира... Знаеш, че няма как да бъде простено на някой, който е вдигнал ръка срещу хеноята...
- Ти наистина ли вярваш в това, Тадай? - попитал отново Хармавишу - Не си ли даваш сметка, че Шанира иска да отстрани Хармасуни?... Че това " обсебване " е нейно дело и Хармасуни е жертва на магия?
Тадай продължавал все така да се взира в огъня.
- Шанира е дъщеря на слънцето - казал той - Не би направила това...
- Ти наистина вярваш в това,нали? - казал Хармавишу и отправил поглед към приближаващата към тях хеноя.
-Вярвам - прошепнал Тадай, след което повторил по- силно: - Вярвам...
Шанира спряла с жест понечилите да я последват телохранители и се изправила срещу Хармавишу. Лицето й не изразявало никакви емоции. Докоснала с пръст белега на гърдите му и забила поглед в тъмните му очи.
- Ти си най - добрият ми ловец, Хармавишу. - рекла хеноята - Наистина ли си готов да се обречеш на изменничество заради нея?
- Човек не се обрича на съдбата си, а я следва... Ти знаеш това, Шанира... - казал Хармавишу. Обърнал се и се приближил до Хармасуни. Развързал ръцете й и ги взел в своите. Гарваните в очите му разперили криле и в плавен полет се приютили в гнездата на нейния поглед.
- Защо се обричаш на мен, Хармавишу? - попитала Хармасуни и погалила лицето му. - Погубваш се с мен, а тук можеш да бъдеш щастлив...
- Какво е щастието, Хармасуни? - казал ловеца - Не е ли онова, което си готов да изгубиш, за да споделиш нечие нещастие и именно това да те прави щастлив? ...
Когато синтуриите повели Хармасуни и Хармавишу към портала, тумаянтите се отдръпнали с наведени глави и образували коридор около тях.
Хармасуни се обърнала за последен път и потърсила очите на Тадай. Усетила как Хармавишу преплита пръсти в нейните и първата сълза се спуснала по лицето й.
Порталът обграждащ тумаянтските земи,представлявал гъст пояс от бала мъгла. Миг преди да прекрачи в нея, Хармасуни понечила да се обърне, но Хармавишу я спрял.
- Там вече няма нищо - казал той и без да изпуска ръката й, потънали в портала.
Когато преминали отт другата страна, пред очите им се разкрило зеленото великолепие на "отвъдната земя ".
По лицето на Хармасуни се стичали сълзи, които постепенно образували завеса от течен кристал, под която лицето й прозирало още по - красиво.
- Превръщам се във вода...- казала Хармасуни, вглеждайки се в стичащите се по нея едри капки,под които бавно изчезвала. - Защо, Хармавишу? ...Защо стана така? Аз обичах Тадай...Нима Любовта е нещо, което трябва да се погуби? Невъзможна ли е взаимната любов? ...
Хармавишу обгърнал плътно раменете й, като поемал в себе си стичащите се кристални сълзи на Хармасуни и не позволявал да се разливат. Усетил как стъпалата му сякаш се вкопават в земята и бавно се вкаменяват.
- Любовта, Хармасуни... - казал той - .... е дар от боговете. Тя е като невидима субстанция, която слепя два детайла в печат, който оставя своето изображение върху белите листи на Книгата на Живота. Любовта е не само възможна, но и задължителна. Не е обречена и винаги е взаимна. Просто, ние служим на Любовта, а не тя на нас. Тя е силна и постоянна в пътя към пълното си изразяване и изпълнение на мисията си. Твоята любов към Тадай в чистотата си е достигнала своето съвършенство и с открито лице посрещна таморо. Но детайлно не отговаря на любовта на Тадай. Любовта на Тадай е скрепена в печат с тази на Шанира. Може би ти се струва, че е предал твоята любов,но това... не е важно. Тадай не предаде Любовта. Той остана верен на Шанира, като доказа, че вярва безрезервно в нея. Шанира също не предаде Любовта. Тя обрече теб, за да спаси Нея. Любовта има своя мисия и за да я изпълни, са необходими и двата елемента, които я образуват. Боговете не позволяват да се изгуби нито един свещен елемент. Разбираш ли? Не ние сме толкова важни, а самата Любов, която трябва да изпълни мисията си и да сътворява света. Любовта ми към теб е не просто силна и истинска, но е и точният детайл, отговарящ на твоята любов. Погледни амулета си!
Хармавишу дръпнал от врата си своя амулет и го допрял до този на Хармасуни. Допрени един до друг, изображенията им от злато и седеф образували скала, от която през два отвора - като от очи, се стичала кристално чиста вода.
- Виждаш ли? - продължил Хармавишу - Нашата любов завършва висшата си мисия.Ти се превръщаш в кристално чиста, вълшебна вода, а аз - в скала,скрила извора ти. Сълзите ти ще се стичат в каменните ми шепи и ще са дар за всеки,непознал Любовта. Нашата Любов, Хармасуни, ще остави отпечатък в книгата на живота.
Хармасуни и Хармавишу слели устни и преплели тела в една последна прегръдка.След трансформацията си, пред портала към тумаянтските земи останала масивна скала, от която през два отвора се стичала чиста като кристал вода.
Легендата разказва,че този монумент се превърнал в храм на обречените. Във вътрешността на скалата,водата издълбавала имената на всички не успели да се докоснат до истниската, взаимна Любов. Макар и невидим, този храм съществувал и до днес. Отпивайки глътка вода независимо от къде, било възможно без да знае, човек да е отпил от вълшебната вода подарена на света от тумаянтите. Тогава кристалните капки стичащи се във вътрешността на скалата, изтривали името му от стените на този храм. И познавал Любовта.
Това означава, че всяка глътка вода приближава човек до вълшебния извор на любовта.
Кой знае? Може би е просто легенда, а може и да е истина...