Умея тихомълком
и без драма да умирам,
докато пъпля лунатично
по ръба на стара рана...
На сутринта смърта ми
като куче я зариват
Там Някъде
и бързам да забравя.
Наметнала на гръб
почернената сянка
кварталния несретник
хуквам да спасявам...
Две длани имам над главата си
за стряха,
а той бездомникът
дори това си няма.
Ту бесен
ветровете в себе си надвиква,
ту стреснат разум
във очите му потрепва…
Познавам го…
Той първата лопата сипва
след всяка моя смърт.
Простила съм.
Несретник…