автор: flowerpeace_21

Живот - често срещана дума, толкова употребявана и до болка позната. Какво си ти - пространство, в което летим с устрема на птици; време, подарено ни от някого или илюзия, събрана в съд дъждовна вода заедно с други илюзии?
А може би си някаква предопределеност, която трябва да приемем дори против волята си? Болка... страдание... и безброй много надежди.А ти постепенно изтичаш като стар пясъчен часовник и по бреговете на твоето време остават само счупени на две раковини. Господи, колко разбити мечти и празни копнежи...Ще успееш ли живот да погубиш разцъфтелите надежди? Те прииждат в мен след всеки неуспех и аз продължавам да вярвам в своето по-добро утре. Но всяка увяхнала надежда е отлетяла част от душата ми. Дали накрая ще остана без душа?
Ах, колко странни същества сме ние хората - обичаме да усложняваме нещата.Светът около нас грее с чудни цветове, но взрени в недостижими небеса, ние заглушаваме зова на сърцата си и летим към бездната, удряйки криле в прозорците на своята ограниченост. Думите отдавна са мъртви, само писъкът на вятъра все още пронизва нощта.Той има да ни казва толкова неща, ние защо не слушаме? А някъде по света хората се бият за власт, докато други умират за залък хляб, но в очите им гори надежда. Накъде си тръгнало, човечество?
Иска ми се да вярвам, че всичко ще се промени, но и моите ръце са изцапани с кръвта на невинните, а вината е простряла черната си сянка над нас. Някой ден плачът на децата ни ще разкъса булото на заблудата и ще прогледнем истински... надявам се.Сега сълзите ми ви съдят много по-страшно от думите на някой съдия. Защо ограбихте бъдещето ни и стъпкахте мечтите ни в калта?! Но осъждайки вас, аз осъждам и себе си задето мълчах.Виновни сме. Кръстът е тежък за раменете ни, а венецът от тръни избожда очите ни. Дано поне дъждът да отмие срама, за да засияе отново дъгата.
Пак вървя по брега и събирам счупените раковини. Морето все така се бунтува. Но един слънчев лъч разкъсва тъмнината и вдъхва живот на студената земя. Аз отпивам с посинели устни, а пред погледа ми нещо просветва. В ръката ми заблестява още една раковина, но този път здрава.
Не успя, живот. Дори заровена в пясъка, една надежда продължи да живее.