автор: duende

Прекрасно стихотворение от Питър Хамил, претворено най-нагло и свободно от мен под диктовката на топло чувство.
Благодаря за вниманието.
Северът далеч избяга, но остави
В гърдите хорски леденото си сърце.
Югът вдъхна топла жар в утробата на
Пепелна земя и я забрави.
А аз се скитах без посока, уморен
Нейде между севера и юга…

Когато те намерих…

На нощта неверна
Зората заличи кошмарните следи.
И слънцето - на златото владетел,
С огнена целувка мрака победи

На пръсти ветровете стъпиха в света.
И се родиха твърде много разуми в една глава.

Лятото прегърна, стопли,
Нашите преплетени тела.
И презрели тежък августовски упрек
Ние танцувахме,
Усмихнати приветсвахме света.

И пътят дълъг на преплетените ни ръце,
По който носим кръста си присъден.
На границата между пясък и море
Разбрахме колко хубаво е заедно да бъдем
И че никой никога не ще ни спре.

Прегърнахме се и заминахме на запад.
Към онзи запад там - на края на света…

Където всички дни ще свършат своя път.
И цветовете сиви в златно ще се претопят.
Приятелите верни ще ни носят на ръце.
Ще ваем облаци от огън
Из приказно небе…
Ще заминем с теб накрай света.
Там…там ще намерим любовта

Там ще прекараме последните си дни,
Разказали историите си на кой ли не
Поне опитахме, нали?
Светът така и никога не ни прие.

Но отворихме врати и пуснахме сред дим
Слънцето в сърцата ни да влезе.
Щастливи сме, но извинение дължим,
На другите - затворници -
На всички тези,
Които нивга пътя не успяха да открият.

Не ни корете, че сме бегълци
От живота който ни изхрани.
Заедно сме - вече не боли,
Тъй късно е да търсим
причини разпиляни,
като камъчета по трънливия обратен път…

Бездомници сме -
Носим всичко свое
В окъсани кесии .
Нямаме какво да кажем,
Нито кимаме с глава
На доводите ви...
Но знаем щастие какво е -

Сами сме…
Но сами сме сме двама.