Когато неистово исках
камък да хвърля
по Него,
по тях-
облизващи с поглед
всяка капка
кървава болка,
превърнах очите си
в люлки
и можех
защото
обич
по пътища
невидими
неведоми
наля ми в чашата
слънце
на останалото ми сърце
всеки удар
прегърна
И стана топъл дъждът
поносима смъртта
като живота
почти
И можех да плача.
да се усмихна
мога