автор: desiteneva

или как Кристофър Робин написа първото си писмо до Мечо.

„Туй хубаво местенце е Пуховото място, където той най-често си мисли, мисли, мисли.
О. Жалко, все забравям:
И Прасчо тука мисли..."


Мило Мече,
Вече се научих да пиша и за това бързам да ти изпратя това писмо, защото съм много притеснен в последно време за теб и за Прасчо. Искам да ти кажа, че, дребните, малките, незначителните неща са толкова важни.
Родил си се в 100 акровата гора, малък, любопитен и незнаещ.
Преживявал си много бури и много ветрове, но никога не загуби пътя към дома, защото знаеше, че светлинката, която мъждука от фенера, който пиглет ти подари миналата Коледа, винаги ще те води до твоето дърво, защото е там и те направлява в тъмното.
Следвай светлината и никога няма да се изгубиш.
Ще преживееш още ветрове. И още бури ще те стряскат в тъмното, но няма да се почувстваш несигурен, няма да си уплашен, докато свтулките трептят над прозореца ти...
Запази тази светлинка. Нека тя ти е скъп спомен от Пиглет.
Искам да ти разкажа една друга приказка, която е забравена и никога, никой не я е чел в книжката за Мечо Пух.
Онази другата, която всички знаят свършва хубаво и в нея сме си двамата. Тя завършва така:
„ И те тръгнаха. Заедно. Но където и да отидат, каквото и да им се случи по пътя в това омагьосано място в средата на Гората - едно малко момче и неговото мече винаги ще си играят..."
Приказката завършва и така и никой не разбира какво става с Прасчо и къде се дяна онова малко прасенце, което беше винаги до теб. Тези неща все ги пропускат в историите.
Аз обаче разбрах и затова сега ще ти разкажа. И ме слушай внимателно, защото и ти си герой в тази история:
Пиглет си замина. Премести се в по-голяма - 1000 акрова гора, която е много надалече, чак на другият край на Света, който някога заедно покорявахте в голямата Експедиция.
Ти му показа как намери пътя до там. Ти го научи да следи тревичките и мъха по дърветата, за да се ориентира, но забрави да му обясниш как точно трябва де се върне у дома. Забравил си, защото беше зает да приготвяш гърненцата с мед за зимата.
И малкият розов Пиглет дълго стоеше пред твоята врата, за да те попита, за да е сигурен, докато не се свърши всичкото време за чакане. Подвил опашчица, той нарами една торбичка, наведе глава и подсмърчайки си тръгна сам от родната гора, от теб, от веселите и незабравими спомени.
Мислеше си: "Ще се намери някъде, някое друго Мече, което да прилича на моето и, което няма да ме забравя...".
Минаха много лета. И пиглет премина през ветрове и през бури, но не спираше да върви напред. Понякога се обръщаше и съзираше мъждукаща светлинка далече, далече, там най-зелената 100 акрова гора и си казваше: "Докато видам светлината, няма никога да се изгубя и ще мога да намеря обратният път към дома на Мечо. Само трябва да почакам да мине зимата и той отново да има нужда от мен. Да, ще се върна при него още щом свърши медът...."
И зимата си отиде, а на нейно място дойде пролетта. Цялата гора се покри в зеленина и замириса на свежи цветя и на ароматни горски ягоди. Пиглет се удивяваше колко красив може да бъде родният дом, но беше спокоен - светлинката ще му помогне да се върне обратно.
Мечо не спираше да се грижи единствено за гърненцата с мед. Всяка сутрин, когато се събудеше, протягаше лапички към слънцето и си казваше: "Време е да преброя гърненцата!".
Пролетта си отиде, а с нея и лятото и есента... И отново дойде студената и мрачна зима...
Междувеременно и пчеличките бяха отлетяли нанякъде, в неизвестна посока, може би към друга пролет, но за Мечо стваше все по-трудно да си набави мед. И, когато дъното на последното гърненце се усмихна празно на Мечето, то остана много разочаровано и замислено. Бореше се с глада в стомаха си, седнал на един пън пред къщичката си. Но и нещо друго не му даваше мира и гокараше да се замисли още повече.
"Къде ли се дяна този прасчо?" - чудеше се Пух.
"Не съм го виждал отдавна. Май последният път, когато се навърташе наоколу, носеше със себе си едно малко фенерче със светулчици, което ми подари, за да ми свети в тъмното и да не се изгубя."
Сигурно Пух е е стоял и е мислел така дълго време, защото, когато спря да мисли, вече се беше стъмнило и той не можеше да види нищо наоколу, дори и пред носа си.
„Защо е толкова тъмно навън? - помисли Мечо, досега винаги пред моето дърво беше достатъчно светло, за да виждам лапичките си."
И тогава, Пух се обърна към вратата си и погледна нагоре, където висеше, подреният му от Пиглет фенер.
От силният вчерашен вятър, бурканчето се беше отворило и светулката беше излетяла някъде навън и за това сега беше толкова тъмно и страшно навън.
„Колко глупаво Мече съм, уплашено си каза Пух, как можах да не забележа, че светлинката угасва. Трябваше само да се погрижа за светулката. Как сега Прасчо ще намери пътя към моето дърво?"
А Пиглет, изморен и отчаян, така и не намери друго по-заинтересовано и по-загрижено за него Мече. Вече беше изгубил надежда, но все пак не се притесняваше особено, защото знаеше, че щом се обърне назад, светлината от фенера пред къщата на Пух, ще го отведе обратно към неговото заето със своите си грижи Мече. Като знаеше това, Пиглет се усмихваше на себе си и беше спокоен.
Вече се беше стъмнило, а студът се прокрадна под крачетата на Прасчо и щипеше ли щипеше...
„Време е да поемам назад, помисли си на глас той, явно няма друга по-голяма гора и няма друго Мече като моят Пух, който да живее там."
Заподскача от крак на крак, за да се стопли и после обърна глава през рамо, за потърси светлинката, която да го отведе до дома и до приятелят му Пух.
Не се виждаше нищо, беше много тъмно и много страшно и Пиглет за миг си помисли, че нещо не е наред с очичките му и спря, за да ги потърка с ръце. После, когато пак се втренчи към тъмното, отново не видя светлинката.
Уплашен до смърт, той се разтрепери и побягна назад, крещейки в тъмното:
„Какво се е случило с Мечо? Къде е моята светулка? Как сега да се върна у дома? Как да намеря приятеля си Пух?"
Прасчо се разплака и хлипайки и подсмърчайки отрони само" „Аз съм виновен. Трябваше да проявя малко повече търпение с Мечо, трябваше да му кажа да пази светулката и да се грижи за нея. Трябваше да го почакам, докато си свърши всичката работа и да му кажа, че отивам на Експедиция сам."
Мечо Пух, разсеян и замислен, така и не разбра какво се е случило с Пиглет.
Зает предимно със себе си, той беше пропуснал нещо много важно - да поддържа светлинката, за да не изгасне. Нещо толкова дребно, а толкова важно...
И тук историята за малките важни неща свършва, защото предстои нашите герои да се намерят или да се изгубят завинаги в тъмното, заради разсеяният Пух, заради нетърпеливият Прасчо...
Ако някой знае как завършва тази тъжна, но истинска история, нека ми напише писмо и да го изпрати на адрес: „най-тъмното кътче на Света, в най-отдалеченият край на 100 акровата гора, за Пиглет, който се чувства много изгубен."
Моля, също така, да изпратите и копие на писмото си до Пух, за да зне и той какво да прави. Неговият адрес е:
„Дървото на приятелите, които се изгубиха, защото временно не обръщаха достатъчно внимание на малките и важните неща, за Пух - сам и тъжен, в тъмното, далече от избягалата светулка."
Ще ви бъда много благодарен, ако ми помогнете!

Поздрави: Кристофър Робин