автор: alica

1 глава
Вампирът, гарванът, момчето и вещицата

Чорна слушаше стихването на музиката, която идваше от някъде доста далече. Може би в самата гора, на някое открито място, а можеше да бъде и в самия град. Не можеше да разбере какво хората наричат веселие или жизненост, но ритъмът и звукът бяха нещо много повече. Някакво движение в ума, нещо като усещане за смърт и раждане. Нещо спира, нещо започва, пулс, който във всеки момент усеща своя бърз край.
Безсмъртна. Какво ли знаеха те за безсмъртието? В черните си кожени дрехи, с бързите си коли и мотори с тази… музика и всичко останало. Татуировки, спринцовки, гумени балончета, които тя и другите като нея намираха понякога. Нищо не знаеха, разбира се. Те дори си позволяваха да се самоубиват. Веднъж тя намери един човек, обесен на дърво в гората. Беше впечатлена, за миг дори изпита страхопочитание, но спомените на всички останали, които живееха в нея й напомниха за цената на безсмъртието и цената на смъртта и тя му се изсмя. Този човек нямаше да има нито едното, нито другото.
Хората имаха свой Бог, поне често говореха за него, като за Бог. Те имаха някава уговорка с Него, относно живота и смъртта. Едно беше ясно, хората нямаха право сами да отнемат живота си, само Той можеше да направи това. Значи Той е нещо като Слънцето за нас, мислеше си Чорна. Не можеш да се срещнеш с Него по собствено желание.


*****

Той тичаше. Задъхваше се, защото тичаше с 60 километра в час. Бягаше. Светлината настъпваше. Следваше го по петите, облизваше ги сладострастно. Черна кръв се стичаше по тях. Болката го караше да тича още по-бързо. Случйните шофьори по шосето го виждаха, размазан от бързината, как е яхнал своя мотор. Но Темон нямаше мотор. За какво му е мотор, след като имаше всичко.
Само сянката на някакъв хълм го спаси от Изгрева. Скри се в процепа на една скала. Дългата му коса имаше бледожълтия цвят на побеляващо русо, но постепенно потъмня в сянката. Тъмната фигура се сви и изчезна, сякаш никога не е била.
Сънят беше нещо прекрасно. Припомняния от миналото и бъдещето, страховити видения на Слънцето, което изгрява и залязва, изгрява и залязва непрекъснато, видения на жени и потоци от кръв, сякаш си влязъл под кожата си. Въобразяваше си, че това е смъртта на безсмъртните, това смущаващо състояние на духа и тялото всеки ден.
Продължи да сънува, предимно жени. Темон не обичаше жените, но и не се възползваше от тях. Беше по-скоро нещо като сделка. Той даваше нещо и те даваха нещо. Важното беше сметката да е точна и никой да не остава длъжник на другия. С всяка жена по един път. Това беше принципът.
Би могъл да се свърже с някоя себеподобна, но това нямаше такъв смисъл, какъвто имаше за хората. Той можеше да създаде сам синовете и дъщерите си. Но не искаше да прави и това. Единственото му желание беше да се срещне със Слънцето - очи в очи.



*****

Вилмона спеше под водата. В морето има дълбочини, в които светлината не може да проникне. Там беше и тя. Кожата й беше прозрачна. Скулите хлътнали. Устните леко издадени напред, сакаш готови за целувка. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. Анемията пак я тормозеше. Казваха, че морската вода е добра за кръвта и тя пристигна
тук с малък кораб, от който я спуснаха през нощта, все едно беше котва. Сега спеше, но състоянието на сън бе присъщо само на тялото, а умът бродеше неспокойно напред и назад във времето и пространството. Припомняше си минали и бъдещи моменти. Междувременно търсеше…
Какво можеш да намериш, когато си така ограничен от тялото, мислеше си Вилмона, въпреки хибернацията. Какво ново, различно и вълнуващо може да се случи изобщо? Вярно, хората се промениха много, но от една специфична гледна точка, те си останаха същите…
Продължи да търси… партньор за сексуално преживяване (като начало). Хората в днешно време се запознаваха чрез Интернет и не подозираха, че мозъците им винаги са били свързани в една огромна мрежа и тази мрежа имаше своите пазачи, винаги будни, които като паяци се спотайваха в мрака.
Хората бяха паразити. Паразитираха върху света и върху самите себе си. А това ги правеше още по-привлекателни и близки, според нея.


*****

Ескандър дебнеше в мрака. В мрежата му от смущаващи мисли вече се бе оплела една жертва. Нищо добро не се очакваше да се случи, но той го наричаше просто оцеляване. Накрая всеки път му идваше да се извини, да прояви разбиране, но винаги беше твърде късно. Ако ще си хищник, не бъди овца, си казваше Ескандър за успокоение на душата.
Беше надарен със заплашителна красота и мощна енергия и за разлика от Темон нямаше никакви намерения да се запознава със Слънцето. Когато така добре се разбираше с Мрака. Беше получил от него всички възможни дарове наведнъж. В едно тяло и в един ум. Затова беше едновременно и привлекателен, и страшен. Беше, с една дума - непреодолим. Почти не бе страдал през дългия си живот, но скоро щеше да му се наложи. Засега се заблуждаваше, че любовта е "овче чувство", подобаващо само на хората. Мракът обаче щеше да го изиграе, защото нищо на този свят не се дава безвъзмездно.
И все пак, тъй като Ескандър беше безмерно велик, това което предстоеше да му се случи нямаше да бъде сълзлива и трогателна история, а просто щеше да изпълни цялото му същество с безнадеждност и
несподелима болка, достойни само за един господар на мрака. Той вече усещаше със съзнанието си всичко това, което още не се беше случило, защото миналото и бъдещето се сливаха в мозъка му непрекъснато.


*****


Всичко започна с един тристагодишен портрет, окачен на стената. Тази първа среща се предхождаше от едно дълго пътуване по море към Европа, за среща с един стар и отегчен прародител - Всеволод. Неприятен полусляп старец, според Ескандър, който все още живееше в Средните векове. Не че умът му не знаеше как върви светът, просто не желаеше да го приеме. Мрежите му бяха твърде стари и твърде здрави обаче. Хванаха в клопката си дори мощния мозък на Ескандър. Може би, Всеволод беше самият мрак… може би искаше да му даде някакъв урок.
Портретът беше на жена с черна коса и черна старинна рокля. С бяло лице и черни очи. Ескандър стоеше безмълвен пред нея и се опитваше да се свърже с мислите й, защото той знаеше, че тя все още е жива. Беше развълнуван от нещо сродно в нея, което беше твърде неуловимо засега, твърде болезнено и нечисто. Верен на класическия стил, Всеволод изведнъж задиша във врата му, изникна от тишината и я наруши с думите:
- Тя прие безсмъртието със същия трагизъм, с които ние приемаме светлината на смъртта. Обещай ми да я потърсиш. Знам само, че още носи моя дар. В главата ми е, но очите ми не я виждат. Ти си по-силен, намери я, а сега си върви.
И той изчезна така безшумно, както и се беше появил. Ескандър остана да съзерцава жената и да ненавижда стареца, докато усети, че целият замък не го желае, с всичката омраза на древното си съзнание.
Те не се унищожаваха помежду си, бяха твърде малко, иначе отдавна да беше убил Всеволод. Никой не можеше да му нарежда какво да прави, само че се оказа податлив на внушенията на стареца, който само се преструваше, че силите му отслабват.


*****


Когато двама души се обичат, всеки е готов да се жертва за другия.
Ескандър Трент I-ви не ги разбираше тези работи, но Всеволод I-ви бе проникнал до най-мрачните дълбини на това чувство. Колкото и невъзможно да звучеше, той беше познал любовта, беше се опитал да умре заради нея още преди векове и беше разбрал смисъла й, примирен с обречеността на вечното си самотно съществуване. Обожаващите и страхуващите се от него си мислеха, че слепотата му е причинена от старостта. Глупаво твърдение, като се имаше предвид неговото безсмъртие. Самата "старост" беше доброволен избор, а слепотата му беше цената за една среща със Слънцето. Отхвърлен от смъртта и ослепен. Това беше, което получи в замяна. Никой от себеподобните му чада не знаеше тази тайна. Никой от тях не бе чувал за жертвата на Мрака. Да, Всеволод беше самият мрак и се бе жертвал пред светлината да остане винаги такъв - безсмъртна тъмнина. Това не беше негов избор, това беше висш закон, на който беше безсилен да се опълчи. Каква ирония! Любовта го накара да се отрече от силата, властта и живота си, но дори и това му беше отказано. Беше прекалено черен за опрощение. Сега беше още по-черен, по-силен и по-всемогъщ. Беше видял Слънцето и бе оцелял. Нямаше никакви граници за него, освен собствените - неспособността да умре и неспособността да забрави.
Чорна я нарече, когато тя стана негова. Тогава вече почти не виждаше прекрасните й черти, но я усещаше с дългите си пръсти и с мощното си съзнание, в което тя беше още по-прелестна. Обрече я на себе си против волята си. Това беше единственият начин да останат заедно или поне в едно измерение. Причини и вечно страдание, защото тя така искаше. Даде й безсмъртие, което през нейните очи той видя мъчително, тъмно и скверно. И двамата оцеляха, но загубиха чувството. Остана само споменът.


*****

Две гарги се преследваха във въздуха. Любовната им игра наближаваше кулминацията. Промъкваха се между клоните на дърветата и от тях падаше сняг, който объркваше за миг партньора и мощното му грачене смущаваше горската тишина. Накрая мъжкият гарван догони женската. Спуснаха се заедно към земята, а малко по-късно в гората се разнесе нечий смях.
Темон се надигна от снега и изтупа наметалото си. След това подаде ръка на дамата, да се изправи. Харесваха му тези игри. Обичаше да се преструва на някой друг. Имаше и още нещо - беше ужасно отегчен. Вече цяла вечност обикаляше тъмната земя и не бе срещнал предизвикателство, което да му се опре. Скуката разяждаше вечния му живот. Беше преситен от жени, битки и всякакви други забавления. Винаги беше непобедим, винаги беше неустоим, в крайна сметка, винаги оцеляваше, а това беше най-досадното. В момента обаче тази дама го интригуваше повече от обичайното. Много бледа, с много тъмни очи, много сериозна и достатъчно женствена.
В същото време, Ескандър се концентрираше върху откриването на женския образ от портрета. Изглеждаше задрямал, отпуснат на леглото си, но всъщност съзнанието му неуморно се взираше в света, като в някаква карта и прехвърляше лице след лице. Когато я откри, не остана очарован, защото очакваше тя да бъде сама…
Той рязко стана, постоя известно време така и после се разтвори във въздуха. След няколко секунди вече си проправяше път през мрачна и гъста гора. Явно красавицата беше от онзи тип отшелници, които се занимаваха с хората само в краен случай. Той самият правеше точно обратното и водеше почти нормален човешки живот, въпреки могъществото си. От кой вид беше глупакът с нея още не ставаше ясно и можеше никога да не стане, защото Ескандър беше решил да го убие веднага. Усещаше, че ги приближава. Те също го усетиха…
Две черни птици отлетяха в различни посоки. Ескандър се подвоуми коя да последва, накрая тръгна на запад. Птицата пикираше ловко из добре познатата й гора, личеше си, че има големи способности, но след като разбра, че няма да може да се измъкне от непознатия хищник, се приземи на брега на малко езеро. Трансформира се. Той я приближи с бавни, тежки крачки. Черните му коси и разкопчаната риза се развяваха от студения вятър.
- Ти ли си Чорна? - попита той.
- Така ме наричаха някога - каза тя. - Да, аз съм.
- Защо се криеш от него? Нарушаваш правилата.
- Аз не се крия - изсъска тя в ухото му. - Знаеш, че той ослепя.
- Вътрешното му зрение си е съвсем наред, скъпа. Понесох го на собствения си гръб.
Ескандър я стисна силно за китката.
- Кой беше онзи?
Тя се опита да се отскубне, но не успя. Той държеше не само ръката й, държеше мислите й, аурата й. Омразата й към него се разколеба.
- Той е Темон. Чудя се как не го познаваш. Славата му се носи навред.
Той я стисна още по-силно.
- Ако навред са вашите диви гори и селата край тях, определено не съм го чувал.
Ако наистина е толкова велик, помисли си той, тогава защо избяга и я остави сама. Настъпи тягостна пауза. Той все така я държеше за китката. Студените му пръсти се впиваха в още по-студена кожа.
- И сега какво? - наруши мълчанието тя.
- Сега идваш с мен и аз те водя при него. Нима не искаш да го видиш?
- Страхувам се, че ми е напълно безразлично.
- Толкова по-добре, защото така или иначе ще го видиш.
И те изчезнаха в мрака. Другият гарван реши да ги последва, но много-много дискретно. Той беше от типа скитници.




*****

И двамата бяха герои - силни, непобедими и смели. Видели твърде много, участвали в стотици войни и кланета. Опасни и обезкуражаващи врагове. Някъде в бъдещето те щяха да се изправят един срещу друг. Знаеха това. И в тази последна битка нямаше да има добър и лош. Щеше да има само смърт и безсмъртие. Все още не знаеха за кое от двете ще се молят тогава. Темон Русия и Ескандър Трент I щяха да се бият до смърт. Ако ще това да им коства цялата вечност.
Имаше и друг тип герои. Особено опасните. Онези, които изпаднали в някаква дива и непозната лудост, се затваряха във високите си кули от скръб и имаше само един път, по който можеха да бъдат достигнати. Те сами избираха този път, който беше осеян с неприятности. Не се месеха в чуждите дела, докато някой не поемеше по пътеката им. След това всичко беше въпрос на оцеляване. А сега някой крещеше с всички сили на тази пътека:
- Вземи ме, ако искаш!
Не беше жена. Беше слабовато момче, в чиито очи се промъкваше треската на лудостта. То не познаваше страха и болката, също така не правеше разлика между доброто и злото. Бърз като мисълта, един тъмен силует се изправи пред него. Беше скрил лицето си в мрака на качулката.
- Отдавна никой не ме беше канил - каза той.
- Отдавна никой не ми беше отговарял - каза момчето.
Всеволод се озова зад гърба му и вдиша аромата му с интереса на хищника.
- Имаш ли си име, момче?
- И да съм имал, никой не ме е наричал с него…
В движението на стареца се усети нетърпение, дори копнеж.
- Да те приема ли или да те убия още сега. Какво ще ми предложош в замяна?
Детето улучи правилния отговор.
- Зрението си.
Как беше разбрал…


*****

Ескандър и Чорна се носеха с вятъра по морето, водещо към дома на Всеволод. Всеки знаеше, че е безсмислено използването на свръхестествената бързина, за да се стигне до стария вещер. Вещер беше неточна дума, но кой би си позволил да го нарече стария мрак.
Мракът беше отворил очите си, за първи път от векове. Оглеждаше се жадно. Първото, което видя беше момче с бледа кожа и големи, мътни очи с неопределен цвят. То беше изпълнено с очакване. Не изглеждаше уязвимо, не изглеждаше крехко. Просто си стоеше там и чакаше трансформирането. Сякаш товя беше без особено значение. Всеволод се зарадва. Откога търсеше такъв човек.
- Е, момче, как да те нарека? Давам ти избор.
- Наречи ме нищо - каза то и се усмихна…


*****

В този момент, Ескандър усети болезнена слабост, сякаш откъснаха нещо от него, бързо и безвъзвратно. Загледа с във вълничките около кораба за да се успокои и тогава видя… едно лице под водата. Очите се отвориха, устните също. Направо в главата си, той чу глас и разбра, че това лице не беше на обикновена жена. Гласът каза:
- Пази се!
След това видението изчезна. Дълбоко под водата, Вилмона си каза, защо ти помагам, Ескандър, когато със сигурност ще застана от другата страна.
Ескандър остана да гледа отблясъците на водата, родени от светлината на бледата луна. Усети плахо докосване по гърба си. Мускулите му се свиха, после се отпуснаха. Знаеше кой е. За първи път усети колко сам може да бъде.
- Какво ще правим? - попита го Чорна.
- Ще се срещнем с един стар и с един нов приятел. Какво друго ни остава - ухили се той и й показа ред луннобели зъби.
Те бяха неустоими за една бърза целувка, която дамата на нощта си позволи, потушавайки по-силните си пориви.


*****

Призрачното море сивееше и неспокойно люлееше вълните си. Хоризонтът отново загатваше за светлина. Голям гарван се рееше над водата, оставил се на въздушните течения. Следваният от него кораб вече беше стигнал брега, който едва се виждаше в далечината. Имаше две решения - отново да се надбягва със Слънцето или да спре и да изчака нощта.
На Темон наистина му писна от ограничения. Каза си, че ще достигне брега първи и размаха мощните си криле. Междувременно си помисли, че неустоимото влечение, което изпитваше към дневната светлината всъщност беше това, което го забъркваше постоянно в подобни самоубийствени състезания. Трябваше да признае, че нарочно се забави. Постоянно обмисляше теории за постепенно привикване със светлината, четеше книги за Слънцето, гледаше изгрева в нощните кина. Точно в момента обаче не беше сигурен в нито една от теориите си, инстинктите му се пробуждаха и надделяваха над съзнанието, мислите му ставаха неясни, кожата го сърбеше отвътре. "Няма привикване, няма никакво проклето спасение!", крещеше тялото му. Той се предаде. Сви криле и започна да пада като оловна топка към водата. Достигна повърхността и продължи да потъва надолу. Там където слънчев лъч никога не достигаше…
Тялото на Темон се рееше под водата. Не беше мъртъв. Спеше неспокоен сън и регенерираше. Морската вода била добра за… Долови някакво съзнание. Беше наблизо. Женско съзнание. Хищно…


*****

Живот без спомени, сън без сънища. Най-после насаме със себе си. Все по-навътре в собствения свят, сред страшна и пуста тъмнина, сред адска, непозната горещина. Сам и гол, по средата на нищото. Нихил се раждаше отново. Пустотата, съзнанието за чиста свобода, необвързана с нищо и никого, беше най-скъпият дар, който Мракът създаде единствено за него. Това, което му отне бяха очите му и поради това щастливо съвпадение, Нихил никога не видя самия Мрак. Той беше свободен от него. Всеволод беше сбъркал, проявявайки слабост и рано или късно щеше да си плати за това. Създаде най-силното и опасно същество на земята, а изпусна каишката.
Макар и сляп, Нихил усещаше всичко, далеч отвъд замъка на Всеволод. По стръмната пътека, под блясъка на луната, две тъмни фигури се приближаваха, хванати за ръка.


*****

- Днес имам рожден ден, - каза Ескандър.
- Нима…
Той запуши устата й с ръка.
- Рожденият ден е най-важният ден в живота…
- Но…
- Това е началото!
Той избърза напред и не й даде възможност да коментира това, как се раждат мъртвите. А те се раждаха и още как! Тя го настигна и го хвана за рамото.
- И на колко ставаш, скъпи?
- На 600, скъпа, не ме иронизирай!
- Какъв подарък ще си пожелаеш?
- Да убия онова изчадие вътре. Вече трябва да си усетила, че си имаме нов брат.
- Знам… И се страхувам от него. Той е много-много лош…
Ескандър се засмя.
- Ха, всички сме лоши, по природа! Има само секс и смърт, докъдето ти стига погледът.
Тя мълчеше.
- Ти си от добрите, така ли?
- Опитвам се да вървя по ръба…
- Аха, вещица, значи.
- Бях вещица.
- Извинявай.
Помълчаха още малко, но може би времето, което им оставаше заедно беше към края си, защото приближаваха портите. Той не се стърпя и попита:
- Съжаляваше ли?
- Никога не съм съжалявала.
Той хвана ръката й.
- Тогава се дръж за мен.


*****

В полутъмната зала, Всеволод седеше на трона си. Лицето му беше в сянака, но самият силует беше променен. Излъчваше огромна мощ. Прегърбеният старец си беше отишъл. Той се изправи, излезе от сянката и тръгна към Чорна. Черните му коси и черните му дрехи, сякаш се сливаха с тъмнината. Оставаха лицето и очите, които бяха всепоглъщащи. Лицето сега беше красиво, както преди. Красиво, но отчуждено. Лицето на бог, което може да бъде обожавано, но не и обичано. Чорна се дръпна назад. Той спря.
- Не се страхувай, Чорна. Отдавна ти си само моя дъщеря.
- Защо тогава ме повика тук, по дяволите?!
Коварната му усмивка бе ужасяваща.
- За да обявя наградата от състезанието.
- Мен?…
- Може би, може би… Скоро ще загубя материалния си образ, нима не виждате?! Тук ще имам заместник! На тази тъжна, тъмна и пуста земя. Затова ви събрах. Наследникът може и да си ти, Чорна. Може и да бъдеш наградата.


*****

Темон се надигна от калта на някакво блато. Неговият постоянен враг и кумир - Слънцето - беше залязъл. Пое си дълбоко въздух и се заоглежда за кулите на замъка на Всеволод. Съзря ги в далечината, отново се превърна в птица и полетя натам. Още чувстваше влагата по себе си. Усещаше, че някой го следва, някъде отдолу, под водата, която прекосяваше.
Замъкът пред него просветваше в странни отблясъци, звуци, които ня бяха доловими за човешко ухо, пронизваха пространството. Земята около замъка потъмняваше още повече, като кърваво петно, което се разраства бавно, но без да спира да кърви. Сенките се раздвижваха. Много ли същества се събираха натам, като пчели към кошера си или едно единствено съзнание се разгръщаше в своята цялост. Темон не знаеше, но нямаше избор, нито желание, да смени посоката. Обсидиановите му очи проникнаха в тъмнината на близкото бъдеще. Очертаваха се големи неприятности, дори и за воин като него. Сети се за Ескандър и осъзна, че той е най-малкият му проблем при сегашните обстоятелства. Може би дори, би могъл да му стане съюзник. Само временно, разбира се.


*****

Пространството се обърка прекалено, дори и за техните умове. Нещо се трансформираше, но кое и в какво по-точно, не беше ясно. Усещаха телата си омекнали и набъбнали с кръв, сякаш костната им система се топеше. Сребърни вериги се стягаха все по-силно около шиите им. Жаждата им ставаше непоносима. Големи железни бокали хвърчаха из залата и се трошаха щом се докоснеха в ръцете им. И музиката… Ужасна, унасяща дисхармония от звуци. Звуците на тленността и разлагането, на истинската смърт. Те протягаха ръце един към друг, но сякаш бяха отдалечени на километри разстояние. Около тях обикаляше човекоподобна фигура, обвита в пурпурни плащове, шепнеше и хъхреше неразбираемо, раздуваше се и пак се свиваше, причинявайки им ужасна болка. Фигурата не ги виждаше, защото беше сляпа. Просто се опитваше да погълне всичко в себе си. Мътеше съзнанието им с неясната сила, която излъчваше. Всичко вибрираше на непознати честоти, които анихилираха мозъка. И все пак, Ескандър успя да долови един заглъхващ сигнал в главата си, който се превърна в единствената му връзка със здравия разум. Звукът внушаваше мисли за Началото, Силата, Бащата и Сътворението. Мисли за кръвта и тъмнината, от които той беше роден. "Ти си синът на мрака, не можеш просто да се предадеш!", това беше заповед. След това всичко изчезна.


*****

Покой. Най-после покой… Тишината в главата му беше вездесъща. Това ли била тя, смъртта. Ескандър се раздвижи в тъмнината, която го обгръщаше. Опипа тялото си, но всичко си беше по местата. Та ти си безсмъртен, глупако, каза си той. Защо обаче беше тази тишина, безкрайно приемащите и излъчващи сензори на възприятията му бяха спрели да вършат работата си. Телепатията беше нищожно човешко достижение, в сравнение с неговата безусловна ориентация в света. Винаги досега той беше знаел мястото си, точното си разположение, както и разположението на всичко останало, спрямо него. Държеше цялата мрежа на живота под око. Беше пазач и страж, и хищник, дебнещ плячката си. А сега - нищо. Нищо… Това нищо му напомняше за нещо, за някого, някаква личност, която носеше това странно име, беше го дочул в агонията си. Ескандър внимателно се опита да се изправи и успя. Поне не беше затворен в ковчег, но къде, по дяволите… Седна да помисли върху положението си. Чувстваше се толкова сам. Но не и уплашен, той не познаваше това чувство. Не познаваше и милостта. Не познаваше и поражението. Заопипва пода, беше от пръст. Протегна ръце настрани, но не срещна стена. Изправи се, олюлявайки се, беше изтощен, трябваше да си признае. Имаше нужда от кръв. Замисли се отново. Той беше дете, родено от мрака и разбира се, той виждаше в тъмното, виждаше и в миналото, и в бъдещето. Щом сега не виждаше нищо, значи просто нямаше нищо. Само аз ли съм останал на тази, как го каза старият мръсник, а, да, тъжна и пуста земя, помисли си той и направи няколко крачки. Това обаче беше състезание, нали, точно така, значи все някъде имаше още някой. Поне още един. А в едно състезание, ако искаш да спечелиш, не трябва да спираш да се движиш. Той продължи напред.
Вървя дълго, много дълго, докато накрая стигна до нещо. Какво облекчение. Стигна до едно голо дърво. Старо и изкривено, състоящо се само от няколко чепати клона. В клоните на дървото беше кацнал гарван, който завъртя глава и очите им се срещнаха. Най-после телепатията отново проработи.
- Казвам се Темон Русия. Ти кой си?
- Ескандър Трент Първи.
- Ах, да… Мисля, че сме се срещали и преди…
- Зарежи светския разговор, Темон. Кажи ми какво виждаш?
- Нищо, Трент, нищо повече от теб. Ти поне имаш тялото си.
- Какво?!
- Нещото ме застигна, докато бях в полет. Идвах към замъка и отгоре виждах как то се разраства все повече. Накрая погълна и мен. Нямаше друг начин да ви достигна.
- Ха, значи и ти си в играта!
- Каква игра?
- Прословутото състезание на Всеволод I, дъртото копеле. Той ни замеси във всичко това!
- Не мисля, че онова нещо, което ни погълна… Да, не ме гледай така, то наистина ни погълна. Та онова нещо не е работа на Всеволод.
- Онова нещо си има име, Темон, както мен и теб. Казва се Нихил и май също е състезател.
- Доста силен противник.
- Не за дълго.
- Винаги ли си толкова самонадеян?
- Не ми се прави на госпожица. Трябва да продължим.
Черният гарван се спусна от клоните, кацна на рамото на Ескандър и двамата продължиха да се лутат из пустошта. Безупречната им логика подсказваше, че тя е някъде там.




*****

Ами ако не е там, сепна се Ескандър от ходещия си унес и непозната болка го бодна в сърцето. Каква ирония, усмихна се зловещо той, търся любимата си в нищото, докато в същото време нося съперника си на гърба си. А самият аз съм нищо повече от един движещ се труп…
Той падна на колене и птицата стреснато изпърха с криле, за да се задържи във въздуха. После се издигна много високо и започна да се рее в невидими кръгове. Сякаш мина цяла вечност, докато ноктите като остриета не задращиха по врата на Ескандър, забиха се в яката на ризата му и го задърпаха нагоре. Той се изправи, вслуша се за миг и продължи обнадежден. Беше жаден.
В сумрака се открои колиба. Ускориха ход. И двамата усещаха живото същество, което стоеше зад четирите стени. Чуваха как кръвта пулсира във вените му. Щом стигнаха, Ескандър отвори вратата с шут и спря. В средата на стаята гореше огнище, а над него се бе прегърбила закачулена фигура.
- Ти…, - каза той.
- Да…, - каза тя.
Тя - най-крехкото от всички живи същества. Той коленичи пред нея и обгърна краката й. Стоеше на пода и не беше способен да я погледне. Прошепна дрезгаво:
- Погреби ме, вещице! Така и така съм свършен, няма да ти причиня за втори път това.
Тя отхвърли наметалото си и се наведе към него. Гласът й беше леден, тя заповядваше.
- Стани и ме погледни. Не ти отива да се размекваш така. Ти си принц, по дяволите! Призовавам те, в името на всички демони! - извика тя и пламъците избухнаха и закръжиха из стаята.
Птицата кацна на рамото й. Леко я одра с човката си по шията. Кървави капки паднаха на пода. Но Ескандър не помръдваше. Лицето му беше синкаво-бяло. От устните и очите му се стичаше черна кръв. Тя отново коленичи до него, раздруса го за раменете и закрещя името му. Тя плачеше и нареждаше, умоляваше го да се върне, приканваше го, мамеше го, мърмореше неясни заклинания, но той сякаш се бе превърнал в камък. Чорна извади тънък и бляскав нож от колана си и разряза вените на едната си ръка. Стисна ръката си в юмрук и я издигна над главата му. Кръвта миеше лицето му, обагряше косите му, пламъците ги обгръщаха, колибата гореше.


*****

Ескандър се изправи сред пепелта. Първо видя гарвана, който кълвеше нещо из руините, след това и нея, спяща до него, с превързана ръка. Каква троица само, помисли си той, вещица, вампир и гарван на поход срещу невидима зла сила, по-лоша от самите тях, ха-ха. Тук дори няма място за хумор. Ние сме в нищото, по средата на скапаното нищо. Погълнати, сдъвкани и изплюти в белезникавата кал. Но къде е първообразът на пустотата. Къде е това перверзно, малко копеле! За кратко, в замъка, успях да видя лицето му. Искам да го намеря и унищожа веднъж завинаги…
Гарванът му кимна в съгласие. Започнаха мислен разговор.
- Как е тя?
- Всичко е наред.
- …?
- Е, само лека анемия. Може да се наложи да поносиш и нея.
- Ще се наложи да я поразпитам нея. Вещиците притежават изключителни познания.
- Не мислиш ли да я…
- Не, не мисля. Аз не съм животно, мога да се контролирам. По-скоро бих я…
- Разбирам те напълно, - гарванът някак успя да се усмихне.
- Гадна твар! Ако се измъкнем оттук, ще ти разкажа играта и на теб.
Тя се събуди.
- Тук има още някой, - каза тя.
- Жив ли е?


*****

Нихил стоеше неподвижен на трона в своя нов замък. Беше го преустроил изцяло - старите готически орнаменти, странните коридори, зали, стълбища, вековните натрупвания на спомени, печал и ужас - всичко бе изчезнало. Сега имаше само правилни форми, голи сиви стени и гол сив под. Без следа от сенки и от тъмнина. Просто едно ясно очертано, правоъгълно, празно пространство. И в дъното му - каменен, аскетичен стол. Нихил седеше на него и гледаше навътре в себе си. Той беше останал последен и единствен по рода си. Беше подчинил и изял всяко възможно различие. Всички създания на мрака бяха вътре в него. В едно единствено съзнание. Той беше взел силите и познанията им. Те напираха в него, но той не знаеше как да ги използва. Той не желаеше да ги използва, защото пустотата бе по-непреодолима от мрака. Той бе получил царството си, но по някакъв си свой начин бе абдикирал. Нещо не се беше получило. Изглеждаше несполучливо. Той беше заключена врата, къща без прозорци, същество без спомени. Но в тази черна кутия все още някой се бореше да остане личност. Едно бледо, слабо и дългунесто момче, което тичаше през огряно от ярко слънце поле. Нихил сънуваше. Имаше цялото време на света, за да изсънува своята приказка. Можеше да си го позволи.
… той не спираше да тича. Сухите сламки издраскваха краката му. Гонеха ли го или просто бягаше. Не можеше да си спомни. Нихил тичаше през поляната, която сякаш беше безкрайна. В далечината обаче виждаше как се издига граница, черен хоризонт, който го подканваше да се доближи. Той трябваше да го достигне, защото извън него се чувстваше нереален и несъвършен. Мракът трябваше да бъде приет доброволно. Той нашепваше - да, ти си свободен да правиш каквото пожелаеш, аз не те спирам, остани си на поляната и си играй там като малко дете до края на времето, аз не те спирам. Но има и други възможности, други пътища. Не искаш ли да бъдеш мъж, не искаш ли да се бориш, не искаш ли да убиваш онези, които мразиш и да притежаваш онези, които обичаш. Да, знам, че го искаш, мини под черната дъга.
Всъщност Нихил не искаше точно това. Просто беше изплашен и най-вече самотен, ужасно самотен. Искаше да си играе с някого, не можеше да устои на усещането, че там отвъд, някой го чакаше и беше готов да му говори, да играе с него, да го прегръща и утешава и да казва нежно името му. Нуждаеше се спешно някой да му обърне внимание. Разплака се и затича още по-бързо и по-бързо. Гмурна се в сняката, усети полъх на бриз и мирис на солена вода. Спъна се в изгнило дърво и се претъркули чак до ръба на мътно езеро. Заплака още по-неутешимо. Беше се ударил, а за пореден път нямаше кой да му каже една мила дума. Беше стигнал толкова далеч, постигнал беше нещо все пак, но отново нямаше никой, никой, който да одобри или порицае постъпката му, никой, който да го попита как се чувства сега.
Беше се превил на две, с гръб към езерото и не видя как една женска фигура се изправи от водата и пристъпи към него. Тя го обви с ръце и го целуна по врата. Скутът й беше студен и мокър, но за него това беше най-стоплящата прегръдка в живота му.


*****

Постепенно те започваха да си обясняват какво се беше случило с тях. По погрешка Всеволод беше създал ново хищно и всеядно създание. То не признаваше границите на битието и се разпростираше като гъба, поглъщайки всичко по пътя си. То беше анихилатор на съзнания, обезличаваща машина, унищожител на сътворението, след него оставаше само празнота. Само по някакво чудо, от инат или благодарение на някаква твърда вяра в себе си, те се бяха запазили като отделни съзнания, които обаче се намираха вътре, в затвора на нищото. Бяха изгубили повечето си способности, бяха се превърнали в оголени знаци на същността си. Смъртни ли бяха те или не - вече нямаше значение, те бяха онези, които трябваше да поставят начлото, това беше единственият им изход. Всеки от тях трябваше да приеме съдбата си, такава каквато му бе отредена, осъзнаваха, че започват нов живот, от ръба на тази нулева граница. Всичко от миналото беше загубило стойността си. Те не търсеха спасение, те просто изживяваха предопределението си. Смърт, безсмъртие и жертва, мрак и светлина - всичко в едно. Нямаше обратен път назад.
Те вървяха през нищото. Имаха само земята под краката си. Чорна и Ескандър - един до друг, а Темон - кръжейки около главите им. Не бяха щастливи, както и никога не бяха били, но усещаха покой. Някъде много далече те виждаха мъждива светлина, наричаха я граничната зона. Вървяха към нея, като единствен ориентир. Поредната ирония, мислеше си Ескандър. Чорна беше влюбена. А Темон тайно се надяваше на възможността отново да прояви героизъм, ако ще и за последен път в своя дълъг живот. Имаха само един проблем - Темон и Ескандър не можеха да избягат от природата си и се нуждаеха периодично от кръв. Чорна ги даряваше със своята, но ако не намереха плячка, рано или късно те неволно щяха да я убият, a това, разбира се, беше недопустимо. Защо Чорна се бе превърнала отново в човек оставаше тайна на битието, която имаше своя скрит смисъл, но засега беше просто източник на живот за двама прокълнати. Вещиците винаги обитаваха границите на световете, така че Чорна се чувстваше на мястото си. Празнотата не я притесняваше, защото тя я изпълваше със своята любов към съществото, което беше превърнала в своя грешен бог. Беше видяла красотата и истината в неговата черна и порочна душа и дори и това да беше само илюзия, тя щеше да го измъкне оттук.
Така навлязоха в блатата. Темон летеше напред и им показваше местата, където имаше по-здрава почва. Въпреки това те затъваха все повече в калта.
- Навлизаме в чуждо владение, - каза Ескандър. - Някой се опитва да ни спре, но не е познал.
- Нихил ли е? - отпаднало проговори Чорна.
Гарванът се спусна към тях и им каза кой е този някой. Ескандър си спомни за женското лице, което видя под водите около кораба в мига, когато за първи път усети, че губи силите си. Тогава все още имаше всичко и тази прекрасна жена беше до него, а сега нямаше нищо и тази жена, която влачеше в калта, бавно умираше. Намрази онова лице, чиято поява стана символ на неговата загуба. Спомни си, че тя всъщност го предупреди за опасността, но какво друго можеше да направи той, освен да отиде там, където беше призован. Коя си ти и защо все стоиш под водата, размишляваше той, когато дочуха писъците. Те раздираха плътната тишина на това място, бяха протяжни и жални.
Чорна и Ескандър се покатериха на островче твърда земя. Ослушаха се, за да разберат от къде точно идва звукът. След малко Чорна заключи:
- Това е плач на дете.
- Сигурна ли си?
- Напълно. Аз съм вещица.
- Аз пък съм сигурен, че идва оттам, - Ескандър посочи към място, което чернееше малко повече сред общата мъгла. Той я метна на гърба си и си запроправя път през тинята.
- Бързо! - изкрещя той на гарвана, който също ставаше неспокоен. - Лети натам! Изкълви му очите!
И те бързаха. С малкото свръхестествени способности, които им бяха останали, знаеха че трябва на всяка цена да спрат това, което беше започнало да става. В противен случай, вратата към истинския свят щеше да се затвори завинаги. Нихил щеше да приеме за втори път мрака, но този път с очите и сърцето си. Като истински хищник, Вилмона беше завлякла жертвата си навътре в своите владения на влага и горещина. Нямаше да бъде толкова лесно да ги открият.
Отново беше настъпила зловеща тишина. Вече стъпваха по твърда земя, около тях се издигаха дървета. Въздухът беше тежък, задушаваха се от влагата. Пристъпваха тихо. Ескандър беше събудил всички инстинкти на животното в себе си. Остави Чорна, която не можеше да издържи да ходи повече, до едно дърво и продължи да се промъква навътре в тази джунгла. Темон го следваше ниско във въздуха. Явно тя не ги беше усетила, но и те не можеха да предвидят точното й местоположение. Само надушваха следите й.
Накрая откриха мястото. Крепостта на Вилмона беше един черен кладенец. Ескандър се заспуска надолу по хлъзгавите и зеленясали камъни. Гарванът се прилепи за гърба му, крилете му бяха прекалено натежали от влагата и те продължиха в пълна тишина в сгъстяващия се мрак. На огромна дълбочина, малко преди да се достигне водното равнище, те откриха проход и продължиха по него. Те идваха да я спасят. Той не бива да се домогва до никого от нас, казаха си и двамата. Но не можем и да го убием? Не, не можем.
Ескандър и Темон достигнаха края на тунела, където ги посрещна Вилмона. Тя беше много-много ядосана.
- Той избяга, - каза тя. - А аз имах нужда от него…
- Той не е просто момче, милейди. - Ескандър я доближи, но тя се отдръпна рязко.
- Не искам да имам нищо общо с теб! - извика тя. - Цялата тази глупава игра, тази гробница, в която попаднахме, всичко стана заради теб! Всеволод искаше достоен заместник, но най-вече искаше това да си ти! Не си ли усетил вече, че той ти помага?
- А каква е твоята роля, милейди?
- Моята роля е да ти попреча.
Тя го отблъсна с ръка и изтича към тунела. Те я последваха, но когато достигнаха отново стените на кладенеца, тя беше изчезнала. Ескандър спря на ръба.
- Ще ида да разгледам, - каза той и се гмурна надолу.
След малко на повърхността изплува един червен дявол, който събра ръцете си в шепи и ги вдигна нагоре.
- Пий, Темон, това е люлката на живота! Чиста, прясна кръв! Попаднали сме във ваната на лейди Батори!


*****

В тъмнината отново се дочу плач и Чорна се събуди. Поколеба се за миг, но тръгна бавно към звука. Какъвто и да беше той, в момента се беше превърнал в самотно и изплашено дете и тя трябваше да му помогне, защото това й повеляваше природата.
- Нихил…, - каза тя името му.
Момчето пропълзя до нея през храстите и се сгуши в прегръдките й. Клатеше се напред-назад и хлипаше, останал почти без дъх от ужас. Тя го зави с наметалото си и двамата се унесоха отново в нездрав сън.
Ескандър се приближаваше към тях и за втори път откри, че тя не беше сама. Детето Нихил се беше свряло под наметалото й и спеше. Чорна протегна бледата си ръка умоляващо, за да го защити, но Ескандър се вряза в съзнанието й и тя изведнъж се успокои. Усети, че той е възвърнал силата си. Косата и дрехите му бяха целите в засъхнала кръв, но кожата и очите му блестяха. Той разтвори ръката си и невидим съд, пълен с кръв, бе поднесен до устните й. Тя покорно отпи, макар че не изпитваше жажда, както преди. Просто се опитваше да оцелее. "Пий до дъно", каза той в главата й. Стомахът й се сви в болезнена топка, беше готова да повърне с всяка глътка, но успя. Легна по гръб, а той я издигна във въздуха и започна да я люлее. Колко приказни игри можеха да имат, а сега… май вече беше късно. Тя не помнеше от кога не се е чувствала истински добре… Преди стотици години, в покрайнините на едно затънтено село, някъде сред мъгливите полета, една девойка беше срещнала едно нощно създание и те се бяха влюбили… а после се бяха случили ужасни, скверни неща с черния ангел и всичко загуби блясъка си, вкуса си, мириса си… Тя можеше да види и в бъдещето и знаеше, че всичко пак ще се повтори, но имаше и едно празно петно - мъртвата зона, в която бяха попаднали - и след него следваше неизвестност. Отново щеше да й се наложи да прави избор, но това се отнасяше и за него…, той… беше негов син… прозрението дойде в главата й…
Чорна спеше и Ескандър я спусна на земята. Легна до нея, допря главата си в нейната и я отведе в леглото си, в стаята си, в големия град…


*****

- Мислех, че принцовете живеят в замъци…
- Е, вече няма наивни селяни, които да ми поддържат замъка.
- Благодаря ти!
- Сега съм принц само в нощните клубове.
- Значи все още някой вярва в теб?
- Вярата им не ми е нужна, но всъщност някои прекаляват с нея.
- А ти прекаляваш ли?
- Не си правя бани с кръвта на десет девици, ако това ме питаш. Нека те заведа в моето "царство"… Там всичко е създадено само за нас, нека видим какво ни принадлежи.
- Това подарък ли е?
- Може би последният, който мога да си позволя.
Те не бяха наистина там. Не се заблуждаваха, че могат да избягат толкова лесно от нищото. Това беше само глътка въздух в човешкия свят. Проекциите им бяха толкова осезаеми, че хората се обръщаха след тях и им правеха път, но все пак те оставаха само наблюдатели тази нощ. Поради своето отшелничество Чорна не познаваше голяма част от този свят. Удивляваха я съществата, които срещаха по пътя си. В сравнение с тях, те с Ескандър изглеждаха направо скромни. Разминаваха се и вперваха погледи един в друг, никой не се страхуваше, на никой не му пукаше. Високият ръст на Ескандър и ужасно бледите им лица не правеха впечатление на никого. Тук всичко беше бутафория. Сякаш се разминаваха с десетки себеподобни. Момичета с мъртвешки грим се усмихваха на Ескандър и той им показваше зъбите си, но те изобщо не се смущаваха. Той бе облякъл Чорна в рокля от гарванови пера, но модата тук беше стигнала много по-далеч.
Той театрално й се поклони и я въведе в някаква зала под земята. При влизането им вътре изведнъж всичко утихна. Ескандър махна с ръка и веселието продължи. Бързо им освободиха едно сепаре и те седнаха. Не им предложиха нищо за пиене, защото явно познаваха принца отдавна. Те се отпуснаха в червените дивани и заслушаха музиката, която вибрираше в телата и предметите и правеше от всички едно… Някакъв силует се мярна в съзнанието на Ескандър и наруши покоя. Той стана и си запроправя път в тълпата. Усещаше присъствието на истински вампир, който не беше засмукан от нищото като тях. Това беше нещо ново. Струваше си да разбере как е станало.
Намери го в коридора при тоалетните. Беше много слаб, гологлав, със сивкава кожа. Без да се обръща, вампирът каза:
- Искаш да знаеш защо аз съм тук, а ти не си, нали? - той се обърна с лице към Ескандър. - Защото аз съм началото на всички начала.
- Всеволод…
- Да.
- Татко…
- Да, сине.
- Мисля, че ти направи голяма грешка.
- Вярвам, че ти можеш да изкупиш тази грешка и да върнеш нещата такива, каквито бяха. Тогава аз ще си отида завинаги оттук. В покой.
- Защо си дошъл в моя свят?
- За да умра на място, където няма да ми отсекат главата и да ми извадят сърцето, преди да ме погребат.
Ескандър изпита жал за първи път в живота си. Но не знаеше какво да направи, дори не се приближи по-близо.
- Е, аз трябва да тръгвам. Ще ми дадеш ли поне някакъв съвет как да се измъкна от онова… блато?
- Само един от вас ще се измъкне оттам.
- Но…
- Върви си, момче! Всичко, което някога съм имал, съм го дал на теб. Знам, че ще успееш!
Всеволод вдигна властно ръка и макар сега да не носеше короната и мантията си, а обикновен черен костюм, беше немислимо да не му се подчиниш.
Ескандър си тръгна натъжен. Беше останал сам срещу всички закони на живота и смъртта, никой не беше на негова страна, защото нямаше такава страна. Той беше самото противоречие на съществуването, нямаше надежда за него и той знаеше, че всеки следващ избор, който направи, ще бъде погрешен. Трябваше да се примири с факта, че никога няма да има това, което иска, но той не можеше да се примири. И нямаше да се примири.
Върна се при Чорна, която беше изпълнена с тревога.
- Добре ли си?
- Да се махаме оттук. Нямаме никакво време повече!


*****

Те се озоваха отново в мрака между дърветата. До тях седяха Темон, в истинския си образ и Нихил, който рисуваше нещо с пръчка в калта. Ескандър направи знак да го изслушат.
- Слушайте ме всички! Оттук ще излезем и четиримата! Не знам как точно ще стане това, но това е моята воля. Навън ще си уреждаме сметките. - той се изправи. - Да тръгваме.
Вървяха след него в колона. Бързаха. Колкото по-скоро стигнеха, толкова по-голям шанс имаше за всички, защото нуждата от кръв щеше да се появи отново, а светлината ги притискаше в гръб. Те пазеха силите си за края. Вече не следваха светлия хоризонт, защото вече знаеха, че там ги очаква слънцето. А това значеше сигурна смърт за поне двама от тях. Връщаха се назад. Трябваше да има изход и от другата страна - в пълния мрак, откъдето Ескандър беше тръгнал в началото. Той се връщаше обратно и разваляше играта, в която нямаше да има победител.
След дълго лутане излязоха от блатата. Светлината обаче се движеше с тях. Половината от обширните тресавища, сякаш се бяха стопили и на тяхно място се простираше слънчево поле. Те бяха подгонени от унищожителна светлина. Виждаха я как настъпва с неизбежността на зазоряване. Минаха през изгорелите останки от колибата. Минаха и през дървото на Темон. Около тях мракът се сгъстяваше.



*****

Това беше нощта на вълците. Те изскачаха от бърлогите си и се втурваха в мрака. Щяха да убиват, да ядат и да правят любов. Хиляди очи просветваха в тъмнината. Силните им тела издаваха остра миризма. Най-любимите деца на нощта вещаеха заплаха.
- Да се върнем при звяра. - каза Ескандър и се усмихна. Оголените му зъби се удължиха още повече.
Той и Темон застанаха един до друг. Напрегнаха всеки мускул от тялото си до край. Истинското състезание започваше сега. Постепенно загубваха човешкия си облик. Превърнаха се в космати зверове на четири крака, но не бяха вълци. Бяха чудовищата, които обитаваха дълбините на душите им и сега те пускаха на свобода. Цената беше много висока, защото оттук нататък волята на разума не струваше нищо за тях. Можеше и никога повече да не се върнат към ясното съзнание, но друг изход нямаше. Нихил и Чорна не губиха време, а скочиха върху гърбовете им, докато още беше възможно, хванаха се за гривите им и препуснаха напред. Все още си разменяха слаби телепатични сигнали, но те ставаха все по-неясни и несвързани. Над всичко друго доминираше бясното желание за кръв и триумфът, че жертвите са близо и са много. Тези жертви обаче бяха много опасни.
- Ескандър…, - прошепна Чорна в издълженото му ухо.
Не последва отговор.
- Пази се, все пак. - каза тя по-скоро на себе си и извади ножа си.
Излязоха на обширно стърнище, над което висеше неизменно пълнолуние. Спряха и зачакаха.



*****

Един прозорец се отвори в същото време. Момичето се стресна в съня си, инстинктивно скочи от леглото и затръшна прозореца с отсечени движения. Сърцето й сякаш беше заседнало в гърлото. Беше уморена да се страхува. Някак си успя да се отпусне, а след това изведнъж побесня. Отвори отново прозореца и разпери широко ръце.
- Е, какво чакаш, по дяволите! Хайде, идвай! Сигурно дори и ти няма да искаш да пиеш от моята кръв!
Вампирът влезе, но упорито оставаше зад гърба й, колкото и тя да се опитваше да види лицето му. А както бе известно, огледалата не вършеха работа в този случай.
- Вярваш ли в прераждането, Алисия?
- Колко си банален. - саркастично процеди тя.
- Все така сприхава…
Една костелива ръка с дълги пръсти се протегна напред и подхвърли пред нея някаква картинка. Тя се наведе и я вдигна от пода. Беше на млад мъж с черна коса. Образът беше доста размазан, но все пак странно близък. Тя се вкопчи за портрета, като в спасение.
- Какво за него? - попита.
- Той умира. И не може да излезе оттам! - вампирът хвана главата й в ръце и тя видя мракът, поляната, дърветата, вкопчените едно в друго тела, отвратителната битка.

*****

Зверовете се биеха безмилостно. Темон и Ескандър бяха много по-силни, но вълците сякаш нямаха край. Извираха от всички тъмни дупки на нощта. Челюстите им бяха като менгемета. Захапваха и не пускаха. Чорна и Нихил все още се задържаха на гърбовете на вампирите, но бяха тежко ранени. Раните от зъбите на древните вълци бяха убийствени дори и за Темон и Ескандър. Битката не свършваше и не свършваше, но колкото и да беше невероятно извечната луна започна да избледнява и небето да синее. Бяха се били твърде дълго или светлината ги застигаше по-бързо отколкото очакваха. Постепенно вълците се разбягваха. Накрая всичко опустя, воят замлъкна и на поляната останаха само четири окървавени тела, а до изгрева оставаше може би половин час.
Темон беше в най-добро състояние и вдигна глава в посока на отдалечаващата се тъмнина. Като че ли там имаше някаква врата. Запълзя с мъка натам, но една ръка го хвана за крака и той не можа да помръдне повече. Макар и от всяка рана по тялото му да струеше черна кръв, Ескандър продължаваше да бъде непереодолим противник. Темон се обърна към него и сякаш му нашепна: "Остави всички останали и да се измъкваме оттук."
Ескандър обаче вече се беше изправил и гледаше мрачно към все по-ясно открояващите се двери насреща им.
- Това е Врата на Избора. - каза той. - Двама отварят портите, един излиза и един остава. С тези на вратата дявол знае какво става. Това са правилата и ние вече нямаме друг изход, така че аз оставам, Чорна излиза, а ти и Нихил отваряте вратите, все пак ще имате някакъв шанс...
В този момент Чорна се надигна от тревата и размаха ръка, в която стискаше четири пръчки, набързо събрани от утъпканата пръст наоколо.
- Не можеш да решаваш сам. Ще теглим жребий и ще се подчиним на съдбата.
Събраха се около нея и всеки направи своя избор. Чорна оставаше, Нихил излизаше, а Темон и Ескандър бяха на вратата. Никой от тях не оспори решението на съдбата и никой не си припомни, че понякога вещиците си служеха с измама.




2 глава
Тъмните векове

Ескандър отвори очи и се озова сред боклуците под нечия веранда. Едно момичешко лице го гледаше с лека уплаха. Беше със силно пристегнат корсет и дълги фусти в неопределен цвят. С бледо сиви очи и руси коси. Изглеждаше му позната, но не съвсем. Нещата, в които беше сигурен бяха само две. Все още е жив и се е върнал около 500 години назад във времето. Каква досада, помисли си той, който никак не обичаше Средните векове. Фенерът, който момичето държеше, светеше право в очите му и го раздразни още повече. Той скри лицето си в ръце, по тях все още чернееше кръвта на вълците.
Тя каза:
- Те все още Ви търсят, господарю. Трябва да Ви скрия, моля Ви, елате с мен!
Той я загледа, по-скоро я прикова с поглед към мястото й, така че тя не можеше да помръдне, нито да проговори.
- Откъде знаеш кой съм аз, малко момиче? Кой те е навестил тази нощ?
Опитваше се да влезе в тон с епохата, в която беше попаднал, но всъщност разбра, че момичето не беше толкова наивно, колкото изглеждаше. То беше силно духом и безстрашно. Той усещаше, че тя е свикнала да се движи нощем и може би нощните твари й бяха по-близки от човеците. Това още веднъж доказваше, че тя не беше глупава като повечето хора от това време. Тя не му отговори нищо, но той тръгна след нея.
Влязоха в каменната тъмна къща, където явно всички други блажено спяха. Спуснаха се по стълбите към мазето, където нямаше прозорци и тя му посочи едно дървено легло, което вероятно беше приготвила специално за него.
- Останете тук, защото скоро се съмва. После ще видим какво ще правим.
- Кой ме преследва все пак, госпожице? Искам да ми отговаряш, когато те питам.
- Цялото село се разбунтува срещу Вас, господарю. Изгориха замъка Ви.
- О, Боже! Така ли било!? - той се разсмя. - Аз... - понечи да продължи той, но навреме се спря, за да не обърква момичето повече.
Седна на леглото и тя съблече ризата му и събу ботушите му. След това си тръгна смутено и едва доловимо прошепна:
- Аз не се страхувам от Вас.
Тя взе фенера и затвори вратата след себе си. Ескандър се сля с тъмнината.


*****

Девойката се изкачи по стъпалата към стаята си на последния етаж. Бързо си влезе, затвори прозорците, дръпна завесите и седна задъхана на леглото си. Сърцето й щеше да се пръсне на парчета. Затърси трескаво нещо в джобовете на фустата си и накрая извади оттам малък портрет. Да, това беше той, нямаше съмнение. С треперещи пръсти напипа още нещо в джоба си. Извади го и стаята се изпълни с червеникаво блещукане. Това беше огромен рубин, прикачен към мъничка халка. Тя я сложи на пръста си, усмихна се и си легна, в нетърпение да дочака утрото, за да може след това да дойде и нощта.


*****

Ескандър сънуваше кошмарни сцени. И знаеше, знаеше, че това не са сънища, а видения от реалността. Баща му умираше някъде там, в някой нощен клуб, съвършено непознат за никого, щеше да бъде погребан служебно от местните власти, без почестите, които се полагаха дори и на най-лошия крал. Прощаваше се завинаги с човешката си форма, която този път наистина предаваше на тленността. И Нихил беше там, в неговия свят, беше спасен от безсмъртието, но отново беше сам и изгубен. Безпризорен и погълнат от наркотичния подземен свят на града. На Ескандър му се искаше поне да може да му покаже пътя до апартамента си, който стоеше празен, прахта се трупаше, а през отворените прозорци на върха на небостъргача духаше силен вятър и постепенно трошеше на парченца всичките му вещи, който вече нямаха значение за него. След това видя Темон, който събираше армия от нова, непозната раса и се готвеше за някакво поголовно унищожение. И накрая видя Чорна, която лежеше в центъра на огрята от ярко слънце поляна и вероятно чакаше края на света в своя странен затвор...
Той стана и се заразхожда напред-назад като лъв в клетка, в очакване на малкото момиче, което се превърна в единствената му надежда. Тя трябваше и можеше да му помогне. Той щеше да я научи на всичко, което човешкото съзнание бе способно да понесе.


*****

Тя понасяше всичко и възприемаше бързо. Единственото, което не можеше да понесе, беше неговата жажда за кръв. В началото му носеше храна, но тя винаги стоеше напокътната. Накрая той се ядоса от нейните благочестиви опити, взе я със себе си и й показа как го прави. Тя беше ужасена, но тъй като нямаше друга близка душа, продължи да се учи от него. А той я научи на много неща. Първо започнаха с приложната магия на вещиците и тя можеше да лекува, да изражда деца и дори да връща от смъртта някои съвсем наскоро умрели души. След това овладя магьосничеството и се научи да превръща елементите един в друг, да мести предмети от едно пространство в друго, да акумулира енергия и да я насочва накъдето си поиска, да наранява и убива враговете си с нея. Стигнаха и до висшата магия - тя можеше да чете мислите на хората, да им внушава своите и да им налага волята си. Можеше да се придвижва в пространството за частици от секундата, макар и засега да го правеше само с неговата помощ. Не можеше единствено да лети и да се превръща. Чувстваше се невероятно.
Леля й и чичо й, с които тя живееше безрадостно от съвсем малка, започнаха да се страхуват от нея и спряха опитите си да я контролират и тормозят. С ограничените си мозъци разбираха само това, че тя (Най-после! Слава Тебе Боже!) се е домогнала до много богат и властен благодетел, от когото очакваха скоро да я вземе за жена и да ги отърве от присъствието й, като освен това остави нещичко в замяна за бедните й родственици. Искаха добре да я "похарчат", както се казва. Аскетичната им къща постепенно се пълнеше с все по-скъпи вещи и материи, просто преливаше от тях и това започна да се разчува. Местният васал се обезпокои от наличието на потенциална конкуренция.
Ескандър си спечели още един враг, но това само му помогна да си намери нов замък, където отведе и Алисия. Той стана новият васал на околността без много-много приказки. Веднъж отишла в замъка на работа, прислугата така и не се връщаше по родните си места. Хората ги виждаха понякога, но само вечер и си казваха, че новият господар се грижи добре за хората си и те са му толкова верни, че не могат вече нито за миг да го напуснат.
Всъщност Ескандър подготвяше армия. Не беше съвсем сигурен кога точно щеше да настъпи сблъсъкът, но той предстоеше. Трябваше да има само един водач, един господар на мрака и Темон щеше да го намери през времето и пространството, за да може всичко отново да се слее в едно и истинското настояще да се завърне, и всичко да тръгне по стария закон, където доброто и злото никога не се сливаха и където нямаше опрощение. Ескандър не мислеше за последствията от всичко това, просто вършеше каквото трябва и каквото този древен закон му повеляваше. Имаше един коз в повече и това беше момичето, което той остави човек, въпреки че тя все повече искаше да бъде като него, за да овладее магията до край. Всички мислеха, че тя е благопристойната господарска съпруга, но това също не беше вярно. Той я пазеше и то секса. Тя трябваше да стане съвършената магьосница в човешки облик, която да бъде дясната му ръка в тази последна битка.
Алисия беше щастлива малка принцеса, която имаше всичко и знаеше всичко. Движеше се често сред простолюдието и прилагаше знанията си само за добри цели. Хората я обичаха и я наричаха Господарката - Слънце, а Ескандър бяха нарекли Господарят - Нощ, защото го виждаха рядко и само по тъмно. Никой обаче не подозираше какъв точно бе той.


*****

Минаха десет години. Алисия стана жена и безоблачното й щастие се превръщаше в кошмар. Тя така безнадеждно го желаеше, а той все повече я отбягваше и беше странно напрегнат, все едно очакваше нещо да се случи всеки момент.
Тя влезе в покоите му и застана неподвижно, докато той не се обърна и я погледна.
- Какво има? - гласът му беше студен.
- Ще ми обясниш ли какво става! Защо си толкова мрачен и страниш от мен?! От какво не си доволен, по дяволите!!
Той вече беше зад гърба й и прошепна в ухото й:
- Не говори така, принцесо! Прекалено си хубава за тези думи.
- Ти... ти си лицемер! - тя го заблъска с малките си ръце. - Ти не си от този свят, вече го знам. И ти се готвиш да си отидеш... - тя млъкна, за да не се разплаче.
Той я прегърна и тя се разхлипа.
- Уви, не мога да те взема със себе си, дете. Но ти ще имаш всичко тук.
- Аз нямам нищо освен теб.
- Аз съм на 600 години!
- Не ме интересува! Ти си вечен, а аз съм затворничка на времето...
- Не съм вечен, само пребивавам прекалено дълго. - след това той продължи - Предстои ми битка.
- Знам.
- Ще бъде страшно, може би фатално. И аз разчитам на теб.
- Ще направя всичко, което ми кажеш.
- Знаеш как се убиват вампири, нали?
- Да.
- След като всичко приключи, ти ще трябва да разчистиш.
- Какво?!
- Трябва да ме убиеш. Знаеш как. Сърцето, главата, а после огън или на слънце.
- Неееее-ее! - тя закрещя и гласът й се сля с гръмотевиците навън. - Нищо ли няма да направиш, за да останем в един и същи свят?! Съвсем нищичко ли...

Има съдбовни моменти, когато историята се завърта около себе си и едно и също събитие се повтаря отново и отново във всички времена. Тези порочни кръгове на историята, като змии захапали опашките си, съграждат самата спирала на времето и сякаш няма надежда за промяна. Но някъде отвъд Историята, отвъд Всичко, бди Абсолютното Нищо, което с едно щракване на пръстите, с едно примигване на окото, може да разтвори всички кръгове и да ги накара да се завъртят в обратна посока.
Съдбата на героя се случва да бъде пренаписана, особено ако той го е заслужил с нещо и още повече, ако някой го обича. Тогава Нищото му прави услуга. А сега - вътре в това Нищо - беше тя. И тази обич и вяра в светлината, която се крие и в най-непрогледния мрак, щеше да избави героя от предопределението му.
Вещиците са вещици, защото знаят. И тя знаеше, че единственият начин да го спаси, бе да остане там и нейната любов да бъде сделката, която ще направи с Нищото, наричано от хората Бог.

Ескандър не направи момичето част от себе си и скъса веригите на историята, която като механизъм със счупено зъбно колело спря своя ход и времето престана да бъде измерение,
Луната и слънцето светеха едновременно. Луната лягаше върху слънцето. Небето се отвори и битката започна. Битка до смърт между двама безсмъртни.


*****

Темон стоеше на гол, сив хълм и гледаше хоризонта. Той също щеше да се подчини на Стария закон. Щеше да се бие - до победа или смърт. Беше тъжен, защото не искаше това да се случва, не искаше и да се подчинява на овехтелите правила, но той беше философът сред избраниците и знаеше, че няма да има друг избор и че промяната на нещата не зависи от него. Той щеше да изиграе ролята си, но другият беше този, който трябва да избира.
Темон също виждаше Ескандър в сънищата си и чакаше да му даде знак. Те не бяха врагове. Вече не бяха и съперници. Бяха нарушили правилата на играта, в която трябваше да има само един победител и бяха разкъсали действителността на две. Ескандър се върна в миналото, а Темон бе захвърлен в бъдещето. Едно бъдеще, което той никак не хареса, но с присъщата за героите предопределеност, се захвана да направи каквото може.
Там, където се намираше, на същата тази тъмна и пуста земя, вече нямаше слънце. Беше си отишло, просто така, експлоадирала топка плазма, без капка божественост в нея. И бе заменено от изкуствен свой двойник, брат-близнак, благодарение на високите технологии на бъдещето. Сега Темон се разхождаше спокойно и денем, но това не го правеше щастлив. Нещо се пречупи в него завинаги. Неговият бог бе убит, предаден от човечеството и заменен с фалшив фетиш. Самите хора вече не бяха хора и кръвта им не беше кръв. Сивото преобладаваше. Наложи му се да вкуси от горчилката, която течеше във вените им. Беше отвратителна. Но той трябваше да създаде армия и я създаде - зловеща войска от мутанти. Липсваше му червеният цвят. Липсваше му непоносимо.
- Ех, Ескандър, Ескандър, - извика той от върха - пак на теб се падна по-красивият край! Ще съжаляваш за това! Призовавам те!


*****

Нямаше слънце този ден. Не беше нито тъмно, нито светло. Ескандър седеше неподвижно зад един голям прозорец и чакаше да настъпи часът. Така беше от много дни насам. Бе доловил призива на Темон и го очакваше. Не можеше да търпи повече това безвремие, не му се оставаше в този свят. От един затвор се беше натъкнал на друг. Беше уморен и копнееше за смъртта, която не му бе писано да познае. Постоянно чуваше гласове, оплитаха го в мрежите си спомените и сънищата на хиляди мъртви души. Трябваше да бъде силен, а той беше изтощен и болен от всичко, което витаеше около него. Скръбта му обвиваше околността в гъста сива мъгла. Всичко се рушеше и загниваше. Нямаше блясък и огън. Нямаше скъпи драперии, нямаше черни дантели, нямаше кучета на двора, нямаше градини, нито рози, нито звезди. Паяжини и плесен се спускаха по стените, стъклата се чупеха от ледения вятър, свещите угасваха, платовете се раздираха, стените се напукваха. Простосмъртните чакаха края на света.
Ескандър чакаше зад прозореца. Едно гарваново перо се олюля във въздуха. Той го хвана с рязко движение и го скри в медальона, който висеше на врата му. Каза си, "Дори и най-малкият знак ме кара да вярвам, че още си жива." След това напусна стаята, където бе стоял прекалено дълго. Може би месеци или години, времето нямаше значение за него, смъртта не крачеше зад гърба му с часовник в ръката. Призова своята армия, която се надигна от ковчезите си. Взе меча си и разтвори вратите на замъка.
- Алисия! - извика той и гласът му прониза целия свят.
Тя го беше напуснала, виждайки разрухата и ужаса, от които не можеше да го спаси и беше отишла дълбоко в планините, да практикува своето вещерство. Но беше обещала да се върне, когато дойде решаващият ден. Той знаеше, че тя ще се върне.
В този момент една огромна черна птица закри небето, а след